Нора Робъртс: Червена лилия

„Ще си плати, ще си плати! — повтаряше съзнанието й, докато тя стоеше пред огледалото. — Но не с пари. О, не, не с пари“.

Бе останала без пукната пара, но щеше да намери начин отново да уреди живота си веднага щом си върне своя скъп Джеймс.

Прислужниците — като плъхове, напускащи потъващ кораб — бяха отмъкнали част от бижутата й. Знаеше това. Принуди се да продаде повечето от останалите, но я измамиха с цената. Ала какво можеше да очаква от хитрия грозноват бижутер? Все пак и той бе мъж.

Лъжци, измамници и крадци — всичките бяха еднакви!

Щеше да накара всеки от тях да си плати.

Не можа да открие гривната с диаманти и рубини — сърцевидни камъчета с цвят на кръв и лед, която Реджиналд й бе подарил по повод новината, че е бременна.

Всъщност това бе дрънкулка, твърде дребна и незабележима за нейния вкус, но на всяка цена трябваше да я намери. И тя преобърна наопаки цялата си спалня при упоритото търсене.

Заплака като дете, когато вместо на гривната, попадна на брошка със сапфири. Но скоро сълзите й пресъхнаха, стисна накита в шепа и забрави за гривната и отчаяното си желание да я открие. Забрави, че я е търсила. Усмихна се при вида на бляскавите сини камъчета. Щеше да получи за тях достатъчно, за да издържа себе си и Джеймс в началото. Щеше да го отведе някъде, може би извън града. Докато отново стъпи на крака.

„Всъщност всичко е много просто“, помисли си тя с усмивка, докато се взираше в отражението си. Сивата рокля бе семпла, елегантна, подходяща за майка. Корсажът бе леко провиснал, но не можеше да стори нищо. Вече нямаше прислужници или шивачки, които да го преправят. Щеше да възстанови заоблените си форми, когато намери красива къща за себе си и Джеймс.

Нави русите си коси на масури, които прихвана високо, но за жалост трябваше да се откаже от ружа. Реши, че е по-добре да изглежда скромно. Негримираното лице би вдъхвало повече спокойствие на едно дете.

Просто щеше да отиде да го вземе. Да посети Харпър Хаус и да поиска това, което й принадлежи.

Пътуването от града до великолепната къща бе дълго, студено и скъпо. Вече нямаше собствена карета, а много скоро агентите на Реджиналд щяха да я изхвърлят и от дома й, както вече бяха заплашили.

Но си струваше да плати за файтон. Как иначе щеше да отнесе своя Джеймс обратно до Мемфис, за да го сложи нежно в бебешкото креватче и да му попее приспивна песен?

— Синя лавандула, дили-дили-дили… — тихо запя тя и като преплете тънките си пръсти, се загледа в заскрежените дървета край пътя. Бе взела одеялцето, поръчано от Париж, и малката сладка шапчица и терлички. В мислите й детето й все още бе новородено. В замъгленото й съзнание шестте месеца, изминали от раждането му, не съществуваха.

Файтонът се спусна по дългата алея и пред погледа й се разкри Харпър Хаус в цялото си великолепие.

Жълтата каменна фасада и бялата дограма се открояваха, топли и изящни на фона на сивото зимно небе. Триетажното здание се издигаше гордо сред дърветата, храстите и обширните морави.

Беше чувала, че някога из имението са бродели пауни, разперили прелестни опашки, но писъците им дразнели Реджиналд и когато станал господар на къщата, наредил да бъдат убити.

Властваше като крал. И тя му бе дарила принц наследник. Но един ден нейният син щеше да свали баща си от трона. Тя щеше да властва над къщата заедно с Джеймс. Нейният скъп, сладък Джеймс.

Стъклата на огромните прозорци блестяха от слънцето и се взираха в нея като страховити очи. Гледайки ги, тя продължи да си представя, че живее там със своя Джеймс, грижи се за него, разхожда го из градината и слуша звънливия му смях, отекващ в коридорите.

Един ден това щеше да бъде реалност. Къщата бе негова, което означаваше, че е и нейна. Щяха да живеят там щастливо, само двамата. Както би трябвало да бъде.

Слезе от файтона — бледа, слаба жена в провиснала сива рокля, и бавно запристъпва към главния вход.

Сърцето й биеше неудържимо. Джеймс я очакваше.

Почука и за да накара ръцете си да престанат да треперят, силно ги притисна към талията си.

Мъжът, който отвори, бе с черна униформа и макар да я огледа от главата до петите, изражението му не издаде нищо.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо?

— Дойдох за Джеймс.

Веждите му съвсем леко се повдигнаха.

— Съжалявам, госпожо, но сред обитателите на тази къща няма човек на име Джеймс. Ако питате за някого от прислугата, входът е отзад.

— Джеймс не е прислужник! — кипна тя и ядно си помисли: „Как смее да ми говори така!“ После обясни: — Той е синът ми, вашият господар. Дойдох за него. — Дръзко пристъпи към вратата. — Донесете ми го веднага!