Нора Робъртс: Червена лилия

— Дай ми го, върни ми го! Нося му одеялце — продължи да нарежда Амелия, свела поглед към празните си ръце. — Ще го отведа…

— Всичко е свършено! Двете с теб сме в един и същ капан, но ти поне заслужаваш наказанието си, а аз не съм сторила нищо.

— Не можеш да го задържиш, та ти не го искаш! Не може да бъде твой…

Втурна се напред, широко отворила очи и оголила зъби. Ударът, който се стовари върху скулата й, я тласна назад и я повали по гръб на пода.

— Ще напуснеш тази къща. — Беатрис говореше тихо, със спокоен тон, сякаш възлагаше дребна задача на някоя от прислужниците си. — Ако пророниш и дума на някого за това, ще те пратя в лудница. Няма да допусна брътвежите ти да опетнят репутацията ми, уверявам те. Нито ще стъпиш отново в Харпър Хаус или имението, нито някога ще видиш детето си. И това ще бъде твоето наказание, въпреки че според мен съвсем не е достатъчно.

— Ще живея тук с Джеймс…

— Ти си луда — каза Беатрис с известно злорадство. — Захвани се отново със занаята си. Сигурна съм, че ще намериш мъж, който с удоволствие би посял друго незаконно семе в утробата ти. — Отправи се към вратата и енергично я отвори. — Хейвърс! — Изчака, без да обръща внимание на жалните ридания зад гърба си. — Кажи на Данби да изхвърли това същество от къщата.

Но тя все пак се върна. Избутаха я навън и наредиха на кочияша да я откара, но тя отново дойде в имението в мразовитата нощ. Проблясъците на разум бяха все по-откъслечни, но за сетен път успя да измине разстоянието с открадната каруца. Беше с мокри от дъжда коси и прилепнала към тялото бяла нощница.

Искаше да ги убие. Всичките. Да ги нареже на парчета, да ги накълца. Тогава, с окървавени ръце, щеше да отнесе своя Джеймс със себе си.

Но нямаше да й позволят. Никога нямаше да държи своето бебе в ръцете си, никога нямаше да види сладкото му личице.

Освен ако…

Когато слезе от каруцата, Харпър Хаус бе потънала в призрачни сенки. Тъмните прозорци проблясваха на лунната светлина. Всички вътре спяха.

Дъждът бе спрял, небето се бе прояснило. Над земята пълзяха мъгли, които обгръщаха премръзналите й боси крака като сиви змии. Подгъвът на нощницата й се влачеше в размекнатата кал, докато вървеше, тананикайки си приспивната песен.

Щяха да си платят — скъпо и прескъпо!

Беше посетила вуду магьосницата и знаеше какво трябва да стори, за да получи веднъж завинаги това, което искаше.

Продължи през градините, сковани от студ, към гаража за файтони, за да намери това, което й бе нужно.

Отново запя, докато крачеше с него във влажната нощ към великолепната къща с каменни зидове, озарени от луната.

— Синя лавандула — пееше тя. — Зелена лавандула.

ХАРПЪР ХАУС

ЮЛИ 2005 г.

Уморена до мозъка на костите, Хейли се прозя така широко, че челюстите й изпукаха. Главата на детето тежеше на рамото й, но всеки път, когато престанеше да я люлее, Лили се раздвижваше и захленчваше и малките пръстчета стискаха памучния потник на майка й.

„Опитвам се да спя“, мислено си каза Хейли и прошепна успокояващи думи, докато люлеещият се стол отново проскърцваше.

Знаеше, че наближава четири сутринта, а вече бе ставала два пъти, за да приспива капризната си дъщеричка.

Около два часа бе направила опит да я сложи в креватчето и двете да поспят, но Лили упорито искаше на стола.

Сега Хейли я люлееше и се унасяше в дрямка, люлееше я и се прозяваше, и се питаше дали някога през този живот ще може отново да става от сън бодра в осем часа.

Не знаеше как се справят другите хора. Особено самотните майки. Как успяваха да оцелеят под натиска на грижите върху сърцето, ума, тялото… и портфейла?

Как би издържала тя, ако живееше съвсем сама с Лили? Какъв живот щяха да имат, ако нямаше с кого да споделя тревогите, досадните задължения и забавните мигове?

Мисълта бе ужасяваща.

Едва сега осъзнаваше каква наивна и вироглава оптимистка — и глупачка — е била.

Спомни си как реши да тръгне на път, бременна в шестия месец, как напусна работа, продаде голяма част от имуществото си и натовари останалото в старата си таратайка.

„Господи, ако тогава знаех това, което знам сега, никога нямаше да го направя“.

Но вероятно беше по-добре да не го знаеше. Защото сега не бе сама. Затвори очи и потърка лице в меките тъмни коси на Лили. Имаше приятели… не, семейство, хора, привързани към нея и Лили, които винаги бяха готови да помогнат.

Двете имаха не просто покрив над главите си, а разкошния покрив на Харпър Хаус. Роз, нейна далечна роднина по линия на съпруга си, й бе предложила дом и шанс в живота. До нея се нареждаше Стела, най-добрата приятелка, на която Хейли се доверяваше за всичките си страхове и тревоги и от която се учеше.