Нора Робъртс - Червена лилия

Събуди се малко замаяна под звуците на нечие хъркане. Смутено притисна ръка към устата си, но хъркането продължи. Някой бе метнал върху нея тънка памучна завивка и разтворил над главата й плажен чадър.

Хъркането идваше от Паркър, който лежеше по гръб до шезлонга й, с крака във въздуха, и приличаше на съборена детска играчка.

Колкото и странни неща да се случваха в живота й напоследък, едва ли кучето бе донесло завивката и преместило чадъра.

Все още не се бе разсънила напълно, когато Стела излезе през задната врата с две чаши чай с лед.

— Приятна ли беше почивката? — попита я тя.

— Не знам, проспах я. Благодаря — добави Хейли и взе едната чаша. — Колко е часът? Господи! — Примигна, когато погледна часовника си. — Спала съм почти два часа.

— Радвам се да го чуя. Изглеждаш по-добре.

— Надявам се. Къде са децата?

— Лоугън ги взе след училище. Обичат да ходят с него по обекти. Времето е страхотно, нали? Идеално за пийване на чай с лед на верандата.

— Всичко наред ли е в градинарския център? В такова време идват доста клиенти.

— Така е, имахме много работа. Погледни онези свежи мирти. Обожавам този двор! — въздъхна тя.

— Двамата с Лоугън направихте чудеса. Не за първи път си казвам, че сте страхотен тандем.

— Изглежда, си права. Кой би предположил, че един разпилян всезнайко и една свръхамбициозна сухарка ще открият заедно истинската любов и щастие?

— Ами например аз. И то от самото начало.

— Може би. Знам колко си проницателна. Яла ли си?

— Не бях много гладна.

Стела размаха пръст срещу нея и посочи корема й.

— Някой там вътре сигурно е гладен. Ще ти направя сандвич.

Хейли поклати глава в знак, че се предава.

— Не е честно. Познаваш слабостите ми.

— Стой тук — рече й Стела. — Свежият въздух ти действа добре. Връщам се след минута.

Тя удържа на думата си и донесе не само сандвич, а и чепка тъмно грозде, хапки със сирене и сладки. Хейли погледна чинията в скута си, а после Стела.

— Да ти казвам ли „мамче“?

Стела се засмя, седна до краката й и започна да ги разтрива, докато всеки мускул в тялото на Хейли се отпусна.

— Едно от нещата, които ми харесваха най-много, докато бях бременна, беше да ме глезят.

— Първия път пропуснах това удоволствие. Поне през няколкото начални месеца.

— Е, сега ще наваксаш. Как се чувстваш като бременна?

— Уморена, с честа смяна на настроенията, но относително добре. А сега още по-добре — добави тя, когато отхапа от сандвича. — Колкото и да не ми се иска да призная, сънят и храната помагат. Ще се грижа за себе си, Стела, обещавам. Бях внимателна, докато носех Лили, ще внимавам и този път.

— Зная. А и никой няма да ти даде друг избор.

— Струва ми се смешно, когато всички се суетят около мен. — Хейли нервно раздвижи рамене.

— Ще се наложи да свикнеш с това, особено след всичко, което се случи.

— Снощи беше толкова… Вече използвах всички думи, които ми хрумват: силно, странно, загадъчно, разтърсващо. Най-силното от всички преживявания досега. Стела, не казах всичко на Харпър. Не можах.

— Какво премълча?

— Нещо, което почувствах. Щеше да побеснее, както всеки мъж. Надявам се ти да не реагираш така.

— Кажи ми какво има.

— Някакво чувство… не знам дали е просто от стреса, или е истинско. Но ми се струва, че тя иска бебето ми. Това бебе!

Притисна ръка към корема си.

— Как… — простена Стела и очите й се разшириха от ужас.

— Не ще успее. Няма сила на този свят, която би ми го отнела. Можеш да ме разбереш, защото знаещ какво е да носиш дете в себе си. Но Харпър би се побъркал.

— Обясни ми, за да не се побъркам и аз.

— Най-доброто обяснение, за което се сещам, е, че е адски объркана. Смесва настоящето със своето време. Лута се между двете епохи. Когато е в наши дни, иска нещата, които имам аз: детето, живота ми, тялото ми. И най-вече — богатството и привилегиите. Иска усещанията, които изживявам аз, и успехите, които постигам. Разбираш ли?

— Мисля, че да.

— Когато умът й е в настоящето, става страховита и ненаситна. Докато е в капана на своето време, просто е гневна и отмъстителна и иска някой да плати за онова, което я е сполетяло. Или е тъжна, буди съжаление и желае всичко да свърши. Уморена е. А Харпър мисли, че се е самоубила.

— Зная. Поговорихме с него.

— Мисли, че се е обесила в детската стая. Точно там, където е спяло бебето. Възможно е да го е извършила. Била е достатъчно побъркана от скръб.

— Знам и това. — Стела се изправи, застана до ръба на верандата и се загледа в двора. — Отново имам видения.