Нора Робъртс - Червена лилия

— Не, не е това. Зная, че мога да разчитам на теб за Лили. Става дума за сватбата. Ще те помоля за нещо.

Дейвид свали Лили на пода и й даде чашка и лъжичка да си играе.

— Какво ще пожелаеш?

— Може би ще ти прозвучи странно, но мисля, че човек трябва да планира сватбеното си тържество така, че всичко в този ден да бъде най-доброто за него.

— Ако не в този ден, кога?

— Точно така. Надявам се, че ще се съгласиш ти да ме заведеш до олтара.

На лицето му се изписа изумление.

— Аз ли?

— Знам, че не си достатъчно възрастен, за да ми бъдеш баща, но това не е от значение за мен. Ти си един от най-добрите ми приятели, както и на Харпър. Всички сме като едно семейство. А в ден като този най-важно е семейството. Баща ми почина, а нямам кръвен роднина, когото да обичам колкото теб. Затова искам ти да вървиш с мен по пътеката и да ме предадеш на Харпър. Ще означава много за мен.

Очите му се премрежиха от сълзи, когато я прегърна.

— Това са най-милите думи, които съм чувал — промълви той с пресекващ глас.

— Ще го направиш ли?

— За мен ще бъде огромна чест. — Дейвид хвана ръцете й и целуна дланите й.

— Помислих, че ще ти се стори глупава идея.

— Нищо подобно. Толкова съм горд и поласкан. Ако не тръгнеш веднага, скъпа, ще се изложа пред войниците си.

— Аз също — разнежи се Хейли. — Добре, ще поговорим отново. — Приклекна и целуна Лили по челото, но детето не й обърна никакво внимание. — Бъди послушна.

— Знаеш ли, Хейли — каза замислено Дейвид, щом тя се спря на вратата. — Баща ти също би се гордял с теб.

Едва успя да кимне, преди да излезе.

Тя изтри сълзите, докато вървеше към приемната, откъдето звучаха гласове, и се спря, доловила гневния тон на Харпър.

— Идеята никак не ми харесва! Още по-малко фактът, че трите сте заговорничили без нас.

— Ах, тези жени! — възкликна Роз саркастично.

— Нямам заслуга за това, че сте жени — сопна се той в отговор. — Но за факта, че моята е бременна, имам. Отказвам да поемам рискове.

— Добре, разбирам те. Но какво възнамеряваш да правиш с нея през следващите седем-осем месеца, скъпи?

— Да я пазя.

— Трудно е да се спори с теб.

— Със спорове няма да стигнем доникъде — намеси се спокойно Мич. — Можем да обсъждаме и преговаряме безкрайно дълго, но едва ли ще постигнем пълно съгласие по всички въпроси. А трябва да вземем някои решения.

— Извинете ме — рече Хейли, когато прекрачи прага. — Нямаше начин да не чуя какво става тук. Харпър, канех се да те помоля да излезем навън, за да разменя няколко думи с теб, но мисля, че е по-добре да ги кажа пред всички.

— А аз бих предпочел да поговорим насаме. Тя само се усмихна.

— Ще имаме предостатъчно време за това. Цял живот. Знам, че досега си траеше заради децата. Но настоявам да ме изслушаш, преди да кажеш каквото и да било. — Тя пое дъх и пристъпи навътре в стаята. — Днес, докато бях сама, се запитах как съм се озовала тук. Никога не бях кроила планове да напусна родния си град и да имам две деца, преди да съм решила къде искам да живея и с какво да се занимавам. Бракът и децата бяха в далечното бъдеще, след като постигна нещо и се понаслаждавам на живота. А ето ме сега. Установих се в друг щат, имам дъщеря почти на две годинки и очаквам второ дете. Ще се омъжвам. Работя нещо, за което никога не бях мислила преди. Как попаднах тук? Какво правя тук?

— Ако не си щастлива…

— Моля те, изслушай ме. Просто си зададох този въпрос. Все още имам избор, човек винаги има избор. Затова се запитах дали това е животът, който искам да водя, мястото, където искам да бъда, и работата, която желая да върша. Отговорът е — да! Обичам те. Не знаех, че съм способна на такава любов. — Продължи да се взира в очите на Харпър и сложи ръка на гърдите си. — Не знаех, че мога да обикна едно дете, както обичам Лили. Не вярвах, че мога да обикна един мъж, както теб. Дори и да имах безброй възможности за избор, отново бих направила този. Да бъда с теб, с нашите деца, тук. Защото има още нещо, което трябва да знаеш, Харпър. Обичам тази къща, това място, не по-малко от теб. Всичко, което означава то за нас и ще означава за децата ни и техните деца.

— Зная. И аз изминах този път в мислите си. Затова съм убеден, че ти си единствената жена за мен.

— Затова не мога да си тръгна оттук. Моля те, не ме убеждавай да го сторя. Не мога да напусна тази къща, това семейство, работата, която обичам. Единствената възможност да остана е да намерим решение на проблема. Независимо дали постъпваме правилно, или грешим, поне ще опитаме. Може би е било писано да дойда тук и да се срещнем. Но не знам дали ще успея без теб. — Огледа стаята. — Без когото и да е от вас. — Отново погледна Харпър. — Бъди с мен, вярвай, че имам сили да се справя. Вярвай в нас!