Нора Робъртс - Червена лилия

— Какво? Откога?

— Не тук и не нощем. Това са образи, които ми се явяват в будно състояние. По време на работа, в района на имението. Като сънищата ми за синята далия. Но сега прилича на чудовище. Тя иска да я виждам така. Венчелистчетата са като бръсначи, които биха могли да нарежат пръстите ти на парчета, ако ги докоснеш. Този път не е поникнала в градина. — Обърна се с лице към Хейли и срещна погледа й. — А върху гроб. Върху черна пръст, без надгробна плоча. Далията е единственото, което расте на гроба.

— Кога започнаха виденията ти?

— Преди няколко дни.

— Мислиш ли, че и Роз има подобни?

— Не е зле да я попитаме.

— Стела, трябва да отидем в старата детска стая.

— Да, ще го направим — обеща тя.

Лесно бе да останат насаме по женски, когато обявената тема за разговор бе предсватбената подготовка. Хейли бе забелязала, че мъжете се разбягват като пилци, щом чуят за списъци на гости.

Седяха на верандата на Стела в омайната вечер, а Лили си играеше на тревата с Паркър.

— Не вярвах, че ще е толкова лесно да отпратим Харпър — промърмори Хейли. — Човек би очаквал, че ще настоява да участва в подготовката. Все пак той се жени.

Роз и Стела се спогледаха с насмешка, след което Роз потупа Хейли по ръката.

— Наивно младо момиче.

— Всъщност няма значение, щом ще говорим за съвсем друго нещо, но все пак… — Ядосана на себе си, Хейли махна с ръка. — Няма значение! И така, Амелия отново е започнала да безпокои и теб.

— Два пъти — призна Роз. — Бях сама в оранжерията за разсаждане. Работя, а изведнъж се озовавам на съвсем друго място. Твърде тъмно е, за да разбера къде съм. И студено, много студено. Стоя над разкопан гроб и когато поглеждам надолу, я виждам. Гледа ме. Ръцете й са вкопчени в стъблото на черна роза. Или изглежда черна в мрака.

— Защо не ни каза? — попита Стела.

— Бих могла да ти задам същия въпрос. Възнамерявах да ви кажа, споделих го с Мич. Но се случиха важни неща, които отвлякоха вниманието ни.

Хейли придърпа Лили в скута си и с възхищение разгледа голямата пластмасова гривна, с която си играеше.

— Зная, че когато в началото предложих да проведем сеанс, всички го приехте като шега. Но може би трябва да опитаме. Ние трите сме свързани с нея. Ако направим сериозен опит за контакт, вероятно ще ни разкрие какво иска.

— Няма скоро да извадя кристалната си топка! — решително заяви Роз. — Във всеки случай не мисля, че и самата тя знае. Искам да кажа, че явно иска да я намерим, но има предвид гроба си. Ала не знаем къде е.

— Можем да бъдем сто процента сигурни, че се намира в имението Харпър — намеси се Стела.

— Не, не можем. Мич прави всичко възможно да открие сведения за смърт или погребение. Но не съществуват такива за нея.

— Била е погребана тайно — досети се Хейли. — Ала винаги е искала да узнаем какво й се е случило. Все още не се примирява. — Сви рамене и леко се усмихна. — Това е едно от нещата, в които съм сигурна. Ако е убита или се е самоубила в къщата, трябва да го разкрием.

— Детската стая все още е била използвана, когато съм се родила — заговори Роз.

— Спяла си там като бебе? — попита Хейли.

— Доколкото знам. Поне през първите няколко месеца, с бавачката. Баба ми не одобрявала това, баба Харпър. Явно тя я е ползвала само за гостна. Имала значително влияние над родителите ми и успяла да ги убеди да ме преместят на втория етаж. Моите деца никога не са спали в онази стая.

— Защо? — попита Хейли.

Роз замислено присви устни.

— Първо, не исках да бъдат далеч от мен. Освен това не ми харесваше атмосферата в нея. Имаше нещо, което не можех да обясня, но по онова време рядко се питах какво е.

— Мебелите за стаята на Лили бяха свалени оттам.

— Да. Когато Мейсън стана твърде голям, за да спи в детското креватче, всичко беше преместено горе. Превърнах стаята в склад за вещи на момчетата, които са престанали да използват. Етажът отдавна е необитаван. Поддръжката е твърде скъпа, а и имаме много повече място, отколкото ни е нужно. Все пак няколко пъти съм организирала приеми в балната зала.

— Никога не се бях качвала там — каза Хейли. — Струва ми се странно сега, когато се замисля, защото обичам да разглеждам стари къщи и да си представям някогашния им облик. Но през цялото време, откакто живея тук, не ми е хрумвало да отида горе.

— Права си, че е странно — рече Стела. — Момчетата можеха да тичат из цялата къща повече от година. Човек би помислил, че е неизбежно някога да ги открия там и да им се скарам. Но не мисля, че и те са ходили. Дори ако го бяха направили тайно, Люк със сигурност щеше да се разприказва.