Нора Робъртс - Червена лилия

Той застана срещу нея и обгърна раменете й.

— С теб съм.

— Няма гаранция, че ще се случи нещо. — Мич пъхна резервна касета в джоба си.

— Мисля, че можем да я предизвикаме. Искам да кажа… — Хейли овлажни устни. — Ще я привлека. Тя иска това, част от нея го иска от цял век насам.

— А другата част? — попита Харпър.

— Тя иска възмездие, но може би по-скоро ще се опита да нарани теб, отколкото мен.

— Способна е — изтъкна Роз. — Вече се убедихме.

— Затова ще отидем горе, въоръжени с фотоапарати и касетофони. И ще разчитаме на късмета си — заяви Мич.

— Е, тя вдигна залога. — Лоугън хвана ръката на Стела. — Тъй като никой от нас не възнамерява да се оттегли от играта, да отвърнем на предизвикателството.

— Ще останем заедно — каза Роз, докато вървяха по стълбите. — Каквото ще да става. Никога досега не сме се изправяли срещу нея като отбор. Мисля, че в това има сила.

— Винаги ние сме изваждали най-ценния коз, въпреки че тя напада първа — кимна Харпър. — Да, оставаме заедно.

Когато стигнаха до третия етаж, Роз сви към балната зала. Следвайки инстинкта си, пристъпи напред и побутна двойните врати.

— Тук ставаха страхотни купони. Помня как се промъквах вечер и гледах танците. — Посегна към ключа за лампите. Светлината обля покритите мебели и красивия паркет от явор. — Веднъж едва не ги продадох. — Тя погледна към великолепните полилеи на тавана, висящи от изящни гипсови розетки. — Сърце не ми даде, въпреки че това би ни улеснило. Преди време и аз устройвах тържества в тази зала. Мисля, че не е зле отново да започна.

— В онази нощ е дошла тук, сигурна съм. — Хейли стисна по-силно ръката на Харпър. — Не ме пускай.

— За нищо на света.

— Влязла е през вратите на терасата, не са били заключени. Иначе би разбила стъклата. Влязла е и… Позлата и кристал, мирис на восък и лимоново масло. Шуртенето на дъжда, който се стича по тръбите. Запалете лампите!

— Вече са запалени — тихо каза Роз.

— Не, тя запалва лампа… Харпър?

— Тук съм.

— Виждам го. Виждам всичко.

… Мъглата пропълзяваше през отворените врати зад гърба й и се стелеше като дим над лъскавия паркет. По ходилата й имаше кал, примесена с кръв от раните, получени, когато бе стъпвала върху остри камъни. След нея оставаха кални и кървави следи.

Но все още беше жива.

Ето така се живееше в Харпър Хаус. Разкошни стаи, осветени от кристални полилеи, огледала с позлатени рамки по стените, дълги лакирани маси и палми в саксии, толкова свежи, че носеха уханието на тропиците.

Никога не бе ходила до тропиците. Един ден щеше да отиде с Джеймс и да се разхождат заедно по белия пясък край топлите лазурносини води.

Но всъщност не, техният живот бе тук, в Харпър Хаус. Бяха я прогонили, но тя щеше да остане завинаги. Да се забавлява в тази бална зала, под кристалните полилеи.

Затанцува с въображаем партньор, кокетно наклонила глава. Острието на сърпа в ръката й проблесна на светлината.

Щеше да играе тук нощ след нощ, когато пожелае. Да пие шампанско, да носи скъпи бижута. Щеше да научи Джеймс да танцува валс с нея. Щеше да бъде красив, увит в мекото си синьо одеялце. Толкова трогателна гледка щяха да бъдат — майка и син.

Трябваше да отиде при него час по-скоро, за да останат заедно завинаги.

Къде ли се намираше детската стая? В другото крило, разбира се. Мястото на децата и онези, които се грижеха за тях, не бе близо до разкошните бални зали и изисканите приемни. На какво ухаеше в къщата? На скъп парфюм. Това бе домът на сина й. Вече и нейният.

Краката й потъваха в дебелия килим. Дори толкова късно, когато всички в къщата спяха, газените лампи излъчваха слаба светлина.

„Какво разточителство!“, помисли си тя. Тук никой не пестеше пари.

О, всичките щяха да изгорят.

Спря се, когато стигна до стълбите. Долу спяха онзи негодник и кучката му — блаженият сън на богатите и привилегированите. Можеше да слезе и да ги съсече, да ги нареже на парчета и да се окъпе в кръвта им.

Вяло прокара палец по извитото острие на сърпа и кръвта й го обагри в червено. Дали от техните тела щеше да потече синя кръв? Кръвта на рода Харпър. Би било такава наслада да гледа как тя изтича от белите им шии и образува сини локви върху скъпите им чаршафи.

Но някой можеше да я чуе. Някой от слугите им можеше да й попречи да изпълни дълга си.

Трябваше да бъде тиха като мушица. Докосна бузата си с пръст и сдържа смеха си.

Тиха като призрак.

Продължи към другото крило, отваряйки затворените врати по пътя си и надничайки в стаите.