Нора Робъртс - Червена лилия

— Може би. Добре ли си?

Хейли кимна.

— Не беше като преди, нямах чувството, че ме повлича със себе си. Аз бях по-силната. Нуждая се от живота повече, отколкото тя. Мисля, че е уморена. Почти колкото нас.

— И това е възможно. Все пак не бива да преставаме да бъдем нащрек. — Стела вдигна поглед към тавана, където някога бе висял тежкият газен полилей. — Дори за минута! А сега да се връщаме. — Тя стана и помогна на Хейли да се изправи. — Ти и ние направихме всичко възможно.

— Не ми се струва достатъчно. Била е ужасяваща смърт. Не е настъпила бързо, видяла е как бавачката побягва с бебето. Протягала е ръце към него, докато се е задушавала.

— Това не е майчина обич, каквото и да си е въобразявала — каза Роз.

— Не е, но е било единственото, което е имала. — Хейли овлажни устни. Изгаряше от жажда. — Проклела е Реджиналд. Проклела е всички от рода Харпър. Тя… по своя воля е останала тук. Но вече е уморена. Част от нея — онази, която пее приспивни песни, е страшно уморена и отчаяна. — Тя въздъхна и се усмихна, когато видя Харпър да крачи по площадката. — Всички ние имаме много повече, отколкото е имала тя. Добре сме. — Забърза пред другите две жени към него. — Не постигнахме това, на което се надявахме, но сме добре.

— Какво стана?

— Видях смъртта й и усетих мрака на бездната, в която е потънала. Беше ужасно. Мрак, студ и самота. Отчаяно лутане. — Притисна се към него и заедно тръгнаха надолу по стълбите. — Не зная какво се е случило, какво са сторили с нея. Носеше се надолу в мрака.

— Погребана ли е?

— Не знам. Беше по-скоро… носеше се надолу към място, където не виждаше и не чуваше нищо и не можеше да намери изход. — Несъзнателно потърка шията си при спомена за въжето, врязващо се в нея. — Може би нещо е ставало с душата й, обратното на пътя през тунела към бялата светлина.

— Полет надолу в бездна? — Очите на Харпър я пронизаха. — Потъване във вода?

— Ами… да. Възможно е.

— Езерото — каза той, взирайки се съсредоточено в нея. — Досега не се сетихме за езерото.

— Това е лудост. — На разсъмване Хейли стоеше сред утринната мъгла край езерото. — Възможно е да отнеме часове. Нужно му е подкрепление. Можем да повикаме други хора. Водолазен екип за претърсване.

Роз я прегърна през раменете.

— Той държи да го направи сам. — Загледа се в Харпър, който нахлузваше плавниците. — Време е да се оттеглим и да не му пречим.

Езерото изглеждаше плашещо тъмно и дълбоко под воала от мъгла, стелеща се по повърхността му. Водните лилии, папурът и зелените листа на ирисите, които винаги й се бяха стрували толкова красиви, сега приличаха на страховити приказни същества.

Но си спомни как Харпър беше крачил нервно по площадката, когато тя бе влязла в детската стая на горния етаж.

— Той повярва в мен — прошепна Хейли. — Сега аз трябва да вярвам в него.

Мич приклекна до Харпър и му подаде подводна лампа.

— Взе ли всичко, което ти е нужно?

— Да, само дето отдавна не съм се гмуркал. — Дълбоко си пое дъх, за да разшири дробовете си. — Но това е като секса, никога не забравяш движенията.

— Мога да повикам няколко студенти, приятели на сина ми, за да ти помогнат. — Също както Хейли, Мич огледа обширната загадъчна повърхност на езерото. — Твърде голямо е, за да бъде претърсено от един човек.

— Каквото и да иска тя, аз съм нейният наследник, така че трябва да го направя сам. Както каза Хейли снощи, може би е било писано да ни помогне да я открием. Чувствам се по същия начин.

Мич сложи ръка на рамото му.

— Не забравяй да поглеждаш часовника, изплувай на всеки трийсет минути. Иначе майка ти ще ме хвърли след теб.

— Не се и съмнявам.

Харпър погледна Хейли и й се усмихна. Тя приклекна до него, сложи ръка на бузата му и докосна устните му със своите.

— За късмет.

— Ще ми е нужен. Не се безпокой, толкова пъти съм плувал в това езеро, откакто… — Погледна към майка си и в съзнанието му изплуваха смътни спомени как малките му ръчички бяха пляскали по водата, докато тя го бе придържала. — Откакто се помня.

— Няма причина да се безпокоя.

Той отново целуна Хейли и провери накрайника за дишане. След това нагласи маската и се спусна под водата.

Наистина бе плувал тук безброй пъти. Напомни си това, докато следваше лъча светлина през водата. Гмуркането беше чудесен начин да се разхладиш в горещи летни следобеди или да се ободриш сутрин преди работа.

Неведнъж бе водил момичета след срещи и ги бе придумвал да се изкъпят на лунна светлина.