Нора Робъртс: Червена лилия

Харпър почувства как се впиват в шията му, въпреки че все още виждаше костите й на метър под себе си.

Размаха юмруци, но сякаш удряше в абсолютна празнота. Раздвижи ръце, за да се издигне към повърхността, но тя безмилостно го теглеше надолу, както камъните и тухлите са задържали тялото й на дъното.

Опитваше се да извърши това, което не бе успяла да стори със собственото си дете. Може би всъщност планът й беше точно такъв — да отнесе със себе си някого от рода Харпър.

Спомни си за Хейли, която го чакаше горе, и за детето в утробата й. И за дъщеричката й, която вече бе негова.

Нямаше да се откаже от тях.

Погледна надолу към костите и се опита да намери в себе си капка съжаление. После отново видя Амелия, напълно обезумяла.

Помня те! — мислено изрече той с цялата сила на волята си. — Помня как ми пееше. Знаех, че никога не ще ми сториш зло. Спомни си кой съм! Детето, наследник на твоето…

Потърси рибарския си нож и разряза дланта си с острието, както някога бе сторила тя в лудостта си. Кръвта му обагри мътната вода помежду им и се понесе надолу — към покритите с тиня кости.

В мен тече и твоя кръв. Колкото на Харпър, толкова и на Конър. От Амелия в Джеймс, от Джеймс в Робърт, от Робърт в Розалинд и от Розалинд в мен. Затова те намерих. Пусни ме! Нека ти помогна да си отидеш там, където е домът ти. Вече няма да се луташ в самота.

Когато натискът върху гърлото му отслабна, сдържа импулса си да заплува към повърхността. Все още я виждаше и се питаше как е възможно по бузите й да се стичат сълзи.

Ще се върна за теб. Обещавам!

Вдигна глава и в съзнанието му зазвуча приспивният напев, нежният глас, който помнеше от детството си. Когато погледна назад, видя лъча на лампата да я осветява от дъното.

Образът й постепенно избледня като съновидение.

Най-сетне на повърхността, Харпър рязко дръпна накрайника от устата си и пое въздух, от който пресъхналото му гърло запари. Слънчевата светлина заслепи очите му и през бученето в ушите му зазвучаха гласове, викащи името му.

Все още замаян, зърна Хейли на брега, притиснала ръка към корема си. Блясъкът на рубинените сърца от гривната на китката й му вдъхна надежда.

Заплува сред лилиите към нея, от смъртта към живота. Лоугън и Мич му помогнаха да излезе от водата и да се изтегне по гръб, жадно поемайки въздух, загледан в очите на Хейли.

— Намерих я!

Слънчевите лъчи се процеждаха между листата на чинарите и дъбовете и хвърляха красиви шарки от светлина и сянка върху зелената трева. Сред клоните пееха птици и чуруликането им изпълваше уханния въздух.

Плочите от бял мрамор и сив гранит с изсечени имена се издигаха, за да напомнят за мъртвите. Върху някои от тях имаше увехнали цветя, които се поклащаха от лекия вятър. Знак на почит към покойниците.

Харпър стоеше между майка си и Хейли, хванал ръцете им, докато спускаха ковчега.

— Вече не тъгувам — сподели Хейли. — Най-сетне всичко е наред. Това е чудесен жест.

— Заслужила е правото да почива тук. До сина си. Роз погледна гробовете, имената. Реджиналд и Беатрис, Реджиналд и Елизабет.

Там бяха и родителите й. Техните лели и чичовци, братовчеди — всички разклонения на дългото родословно дърво на фамилията Харпър.

— През пролетта ще сложим плоча и за нея. Амелия Елън Конър.

— Вече й отдавате дължимото. — Мич извърна глава и целуна косите й. — Погребвате я с дрънкалката на сина й и негова снимка. Хейли е права, чудесен жест.

— Без нея нямаше да ме има. Както и Харпър, Остин и Мейсън. И техните деца. Тя заслужава мястото си.

— Каквото и да е сторила приживе, не е заслужавала такава съдба — въздъхна Стела. — Гордея се, че бях част от това, че успяхме да върнем името й, и се надявам да й помогнем да намери покой. — Усмихна се на Лоутън, а после на Дейвид и останалите. — Всички имаме заслуга.

— Хвърлена в езерото, забравена… — Лоутън прегърна Стела. — И всичко това, за да бъде запазена нечия репутация.

— Ти беше страхотна, Роз! — възкликна Дейвид. — Успя да разчупиш системата, за да издействаш погребването й тук.

— Името Харпър все още има силата да накара бюрократите да се размърдат. В интерес на истината, желанието ми да й отдам почит беше толкова голямо, колкото да разкарам духа й от къщата си, далеч от хората, които обичам. — Стана и целуна Харпър по бузата. — Моето смело момче! Трябва да бъде благодарна най-вече на теб.

— Не мисля, че е така! — възрази той.

— След като се е опитала да те нарани, ти се върна, за да помогнеш при изваждането й, Харпър! — възхити се Хейли.