Нора Робъртс - Червена лилия

— Там е отишла в нощта на смъртта си. Там е умряла. Не може да има друго обяснение. Онзи път, когато я видяхме на терасата, мокра и окаляна, държеше въже.

— Възможно е да го е взела от гаража.

— За какво й е било въже, щом е дошла за детето си? За да върже бавачката ли?

— Едва ли й е било нужно за нещо подобно.

— Държеше и онзи сърп, лъскав и зловещ — спомни си тя. — Може би е била готова да убие всеки, който застане на пътя й. Но въжето? Какво е щяла да прави с него, ако не да върже някого? — Очите на Хейли изведнъж се разшириха и тя остави чашата, когато срещна погледа му. — Господи! Да се самоубие? Да се обеси, това ли ти хрумна? Но тогава защо и е било нужно да измине целия път дотук? Защо би се довлякла до къщата в дъжда, а после да се обеси в балната зала?

— Тогава на третия етаж се е намирала детската стая. И последната капка руменина изчезна от лицето й.

— Детската ли?

„Не — помисли си Хейли, когато образът се появи в съзнанието й. — Никога вече няма да почувствам истинска топлина“.

В свободните й дни Хейли бе свикнала часовете да летят неусетно. Голяма част от времето бе запълнена с досадни задължения — пазаруване, пране, подреждане, грижи за Лили и безброй други задачи, които изникваха. Почти не помнеше какво е да има онова, което хората без малки деца наричат свободно време.

Но кой казваше, че това не й харесва?

Ако не бе заета с нещо, ставаше мрачна и неспокойна. Ала не можеше да оспори нареждането на шефката си да ползва ден отпуск. Поне докато тя се казваше Розалинд Харпър.

Беше заточена в къщата на Стела за деня, без дори Лили да е до нея за развлечение. Бяха й заповядали да си почива и тя наистина се бе опитала. Но дори четенето не й носеше обичайната наслада, а купчината дискове с филми, които й бе дала Стела, не я заинтригува. Тишината в празната къща я караше да брои минутите, вместо да се унася в дрямка.

Прекара известно време в обикаляне из стаите, в чието боядисване бе участвала. Стела и Лоугън бяха превърнали къщата в уютен дом, съчетавайки нейния нюх към стил във всички детайли и неговия усет за пространство. „И най-доброто за момчетата, разбира се“, помисли си тя, когато се спря пред вратата на стаята им с двуетажно легло и етажерка, отрупана с комикси и камиончета. Това беше дом, създаден с мисълта за деца, пълен с ярки цветове, а огромният двор се простираше чак до горите. Въпреки красиво оформените градини, имаше предостатъчно място децата и кучето да тичат на воля.

Паркър бе единствената й компания през деня. Взе кучето на ръце и потърка нос в козината му, докато слизаше по стълбите.

Дали тя щеше да бъде добра домакиня като Стела? Любяща и нежна и същевременно толкова разумна?

Никога не беше кроила планове за нещо подобно. Стела бе тази, която планираше всичко. А Хейли досега просто се носеше по вълните на живота, щастлива и безгрижна. Доволна от работата си в книжарницата, с радост помагаше на баща си да поддържат малката си къща. Понякога й хрумваше да се запише в курс по бизнес управление, за да бъде подготвена, когато реши да осъществи плахите си мечти за собствена книжарница. Някой ден.

Очакваше и да се влюби. Също някой ден. „Както повечето момичета“, казваше си тя. Но не бързаше за голямата любов на живота си и всичко, произтичащо от нея — нова рутина, дом, деца. Представата за горда многодетна майка бе толкова далеч от нея, колкото и луната.

Но се случиха неща, които я тласнаха в неочаквана посока, и сега, почти на двайсет и шест, вече бе бременна с второто си дете и работеше в сфера, за която преди по-малко от две години не бе имала никакви познания.

И беше така безумно влюбена, че всичко наоколо й се струваше забулено в нежна розова мъгла.

Единственото, което помрачаваше щастието й, бе загадъчният дух на Амелия, който понякога решаваше да вземе тялото й назаем.

Когато кучето се разшава в ръцете й, тя го остави на пода и влезе след него в кухнята. Видя го да се долепя до задната врата и да се взира през пролуките навън.

— Добре, добре, ще те пусна. Знам, че не съм най-приятната компания днес.

Отвори вратата и Паркър хукна към горите, сякаш закъсняваше за среща.

Хейли излезе на двора. Денят беше чудесен. Всичко изглеждаше свежо след дъжда и въздухът бе по-хладен. Можеше да се поразходи, да отскубне някой и друг плевел. Или да се изтегне на шезлонга на верандата и да види дали навън дрямката няма да я споходи по-лесно.

Без да таи голяма надежда, наклони облегалката назад и се замисли дали да не отскочи за някоя книга. След минути заспа.