Нора Робъртс - Червена лилия

— Вечността е пред нас.

Той плъзна пръсти по лицето й към косите й. Виждаше силуета й в полумрака, блясъка на очите й. Изглеждаше странна и загадъчна на тази светлина в бурната нощ, но бе изцяло негова. Когато се вгледа в нея, видя бъдещето си. А допирът на тялото й му разкриваше красотата на настоящето.

Вкуси от сладостта на устните и кожата й, проследи изящната извивка на шията й, изваяните й гърди. Долавяше пулса й, бърз като ромона на дъжда и все по-учестен…

Бавно плъзна ръце и устни по стройното й тяло, толкова бяло и нежно на слабата светлина. Трептенето на мускулите й под ласките му издаваше възбудата й.

Нежно, безкрайно нежно долепи устни до корема й и ги задържа за миг, замислен за онова, което растеше вътре. Ръката й галеше косите му.

— Второто му име трябва да бъде Харпър — прошепна тя. — Момиче или момче, както и да го наречем, важно е да запазим името на рода.

Той извърна глава.

— А какво ще кажеш за Клетис? Клетис Харпър Ашби.

Едва сдържа усмивката си, все още долепил устни до кожата й, когато ръката й застина.

— Беше шега, нали?

— Малкият Клетис… или Хермиън, ако е момиче. Не са често срещани имена напоследък.

Устните му изминаха с целувки пътя обратно до нейните.

— Ще съжаляваш, ако се влюбя в тези имена и настоявам за тях. Ще е забавно, нали?

— Може би Клем. — Ласкаво докосна крайчеца на устните й. — Или Гертруд.

— На всяка цена трябва аз да попълня удостоверението за раждане — усмихна се тя. — Особено ако толкова държим детето ни да носи име на цвете. Любимото ми е Бегония.

— А ако е момиче?

Хейли сграбчи ушите му, дръпна ги и избухна в смях. Продължи да се смее, докато той бавно проникваше в нея.

Лежеше сгушена до него, затоплена и доволна, и се унасяше в сън. Шумът на дъждовните капки звучеше като приспивна песен.

Представи си, че върви към Харпър, а дългата й бяла рокля проблясва на слънчевата светлина. В ръцете й грее букет от искрящи червени лилии. Той щеше да я очаква, готов да й обещае всичко. Да изрече клетва за вечна вярност.

„Докато смъртта ви раздели“.

Не! Отърси се от тръпката, която премина през сърцето й. Не желаеше в деня на сватбата им да се споменава за смърт. Не желаеше тя да бъде част от обещанията им.

Смъртта бе сянка, която помрачаваше слънцето.

… Празни обещания. Думи, изричани машинално, които не означаваха нищо. Пред слънцето премина облак и дъждът опръска бялата й рокля, докато доби невзрачен сивкав цвят.

Беше тъмно, пусто. Но в нея гореше пожар. Омразата бе пещ, нажежена от пламъците на яростта.

Струваше й се странно най-сетне да се чувства толкова жива, кипяща от енергия.

Къщата бе тъмна. Като гробница. Всички вътре бяха мъртви. Само нейното дете бе живо и щеше да продължи да живее вечно. Тя и синът й щяха да бъдат заедно до свършека на света, докато всички други изгният.

Това бе нейното отмъщение. Единствената й цел сега.

Бе дарила живот. Беше го носила в собственото си тяло и с влудяваща болка го бе тласнала в света. Никой не можеше да й го отнеме. Той бе неин завинаги.

Щеше да обитава тази къща заедно със своя син. И да бъде истинската господарка на Харпър Хаус.

След тази нощ двамата с Джеймс никога вече нямаше да бъдат разделени.

Дъждът сякаш се пропиваше в нея, докато тя вървеше, тананикайки приспивната песен. Подгъвът на мократа й нощница се влачеше в калта.

Щяха да си играят в градината през пролетта. Смехът му щеше да отеква над разцъфналите цветя. Птиците щяха да пеят само за тях. Щеше да има чай и сладкиши за скъпоценното й дете.

Скоро, много скоро щеше да настъпи тяхната вечна пролет.

Продължи да крачи през дъжда, през пълзящата мъгла. От време на време й се струваше, че с крайчеца на окото си долавя движение. Играещи деца, старица, задрямала на стол, млад мъж, зает да засажда цветя.

Но те не бяха от нейния свят, от света, към който се стремеше.

В нейния свят всички щяха да бъдат сенки.

Вървеше по пътеките или тъпчеше зимните лехи с босите си окаляни крака. Очите й безумно святкаха, огрени от лунните лъчи.

Различи очертанията на конюшните. Това, което й бе нужно, се намираше там, но можеше да се натъкне на хора. Слуги, мръсни коняри, вмирисани на тор.

Вместо да продължи натам, допря пръст до устните си, сякаш за да замълчи, но внезапно избухна в смях. Какво ли щеше да стане, ако запалеше конюшните? Огънят щеше да стигне до небето, конете да се разцвилят, а хората да се разбягат.

Буйни пламъци в студената зимна нощ.