Нора Робъртс - Червена лилия

Хрумна й, че може да запали огън с мисълта си. Застана с лице срещу Харпър Хаус. Щеше да я изгори до основи със съзнанието си. Във всяка стая щеше да стане непоносимо горещо и той, великият Реджиналд Харпър, и всички други предатели да загинат в този ад, създаден от самия него.

Но не и детето. Не, не и детето. Притисна ръце към устата си, преди искрата да полети. Това не бе съдбата, отредена на сина й.

Той трябваше да дойде с нея. Да бъде с нея.

Тръгна към гаража за файтони. Косите й, заплетени около лицето, влизаха в очите й, но тя вървеше спокойно.

„Няма ключалка“, помисли си, когато стигна до широките врати. Кой би дръзнал да навлезе неканен в земите на фамилията Харпър?

Тя го бе направила.

Вратата проскърца, когато я дръпна. Дори в тъмнината видя блясъка на файтоните. Великият господар не можеше да се вози върху остарели колела. Големи, лъскави карета трябваше да откарват него, онази кучка жена му и разглезените им дъщери, където пожелаят да отидат.

А майката на неговия син, създателката на живот, пристигна тук с открадната каруца.

О, щеше да си плати за това!

Олюлявайки се, застана на прага. В съзнанието й продължиха да се редуват неудържими изблици на ярост, обърканост и обсебваща любов. Забравяше къде се намира, коя е и защо е дошла, а после изведнъж целта й отново ставаше кристално ясна.

Дали да рискува, като запали светлина? Вече не можеше да вижда в мрака.

Въпреки че пръстите й трепереха от студа, докато палеше лампата, тя не го чувстваше. Яростта все още гореше у нея и я накара да се усмихне, щом зърна парче въже.

Щеше да свърши добра работа.

Остави лампата запалена и вратата отворена, когато отново излезе навън в дъжда…

Харпър се обърна, но Хейли не беше до него. В просъница протегна ръката си по-далеч, очаквайки да усети допира на кожата й.

— Хейли? — подвикна той и се надигна на лакти. Първата му мисъл бе, че е отишла да нагледа Лили, но не чу никакъв звук от бебефона на нощното шкафче.

Бяха му нужни няколко секунди, за да осъзнае какво чува в действителност.

Дъждът барабанеше твърде силно. Рязко се надигна и видя, че вратите на терасата са отворени. Измъкна се от леглото и грабна дънките си.

— Хейли!

Обу ги в движение, тичайки към вратата. Навън не виждаше нищо, освен громолящия дъжд в мрака.

Струите се стичаха по лицето му. Усещаше сърцето си като топка лед в гърдите. Панически се втурна обратно вътре, в стаята на Лили.

Детето спеше спокойно. Но майка му не беше там.

Влезе пак в спалнята, пъхна бебефона в джоба си и побягна навън да я търси.

Слезе по стълбите, викайки името й. „В моята къща е!“, помисли си той. Винаги бе вярвал, че тогава Амелия е отишла именно там. Сигурен бе, че в онази нощ като дете бе видял призрачната й фигура да върви към гаража за файтони.

Нощницата й бе изцапана и мокра, спомни си той, докато тичаше. Сякаш над нея бе валял дъжд.

Намери пътя дори в мрака. Познаваше всеки завой на пътеката. Когато видя входната врата отворена, въздъхна с облекчение и извика Хейли по име.

Щракна ключа за осветлението, щом прекрачи прага.

Подът бе мокър, из цялата стая имаше кални следи от боси крака. Разбра, че къщата е празна, преди отново да извика името й и с разтуптяно сърце да обиколи стаите.

Този път грабна телефона, натисна бутона за бързо избиране и хукна навън.

— Мамо, Хейли е изчезнала. Излязла е. Не мога да я открия. Тя… Господи, виждам я. На третия етаж. Застанала е на терасата на третия етаж!

Хвърли телефона вътре и затича.

Тя не погледна към него, когато я повика, а продължи да се носи по терасата като видение. Краката му се подхлъзваха на мокрите плочи и стъпкваха цветя, докато прекосяваше лехите, за да скъси пътя до стъпалата.

Хукна нагоре със сърце, сковано от паника. Стигна до третия етаж точно когато тя отваряше вратата със замах. Викът му я накара да се поколебае и бавно да извърне глава към него. Усмихна му се.

— Смърт за вечен живот.

— Не! — извика Харпър и направи последен скок, сграбчвайки ръцете й. В последния миг я дръпна вътре от мократа тераса. — Не! — повтори той и обви ръце около нея. — Почувствай ме, знаеш кой съм. Знаеш коя си ти. Почувствай ме!

Притисна я в прегръдката си, макар тя да се съпротивляваше. Задържа я до топлото си тяло, докато главата й се мяташе, а очите й святкаха.

— Ще взема сина си!

— Ти имаш дъщеря. Имаш Лили, която сега спи. Хейли, остани при нас!

Задържа я изправена, когато тялото й се отпусна.