Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

„Това ще се промени, когато научи истината“.

Щастието се изпари и тя отвърна поглед. Конър обаче продължи да я гледа; тя усещаше погледа му, както бе усещала и ръцете му миналата вечер.

Кристъл беше съвсем права да изпитва срам и да се чувства по-мръсна от праха, който се вдигаше под копитата на коня й.

— Искам да те питам нещо — каза Конър. — Ако не те притеснявам.

Тя облиза устни.

— Слушам те.

— И с карабината ли боравиш толкова добре, колкото с ласото?

Кристъл не можа да се въздържи и се разсмя.

— Дори по-добре — отвърна тя. — Когато хвърлям ласо, понякога при първия опит пропускам някое заблудило се теле. Никога обаче не пропускам нещо, което ми е паднало на мушката.

— В такъв случай се радвам, че днес си избрала ласото.

— Аз също.

— Имам още един въпрос. Когато ме гледаш така, за какво мислиш?

Сърцето й се сви.

— Как те гледам?

— По начин, който прави ездата някак странно неудобна — Конър не обясни какво точно имаше предвид и Кристъл реши да не го пита.

— Мислех си, че ми напомняш за татко Стюарт.

— Баща ти ли? — попита Конър, очевидно разочарован от отговора й.

— Дядо ми.

— Служиш си умело с думите, Кристъл Брейдън. Нищо чудно, че се влюбих в теб.

— Ето че пак се шегуваш. Това не беше обида. Дядо е единственият мъж в семейството ми, който донякъде прилича на теб. Всъщност — беше. Двамата с мама Стюарт починаха отдавна.

Тя затвори очи и си спомни плантацията във Вирджиния, в която беше прекарала по-голямата част от първите четиринайсет години на живота си. Тя знаеше, че земята и къщата вече не принадлежаха на семейството, а заедно с тях си бяха отишли и добрите времена, но въпреки това те й липсваха и на Кристъл й се искаше да можеше да се върне там, където беше израсла.

Там тя си бе мечтала да бъде ухажвана от ослепително красив младеж, с когото да създаде собствено семейство. С преместването на семейство Брейдън на запад, мечтите й постепенно се бяха изпарили.

— Татко Стюарт притежаваше увереност, която караше другите да разберат, че може да му се има доверие, но никога не се държеше арогантно, никога не изискваше. Той знаеше какво иска и беше достатъчно честен, за да си го казва. Беше любезен, мил…

Тя не продължи. Беше казал твърде много. Такава откровеност беше подходяща за хора като Конър, честни хора, а не за такива като нея.

— Като говориш, човек може да си помисли, че съм светец. Свети Конър. Предпочитам да ме смяташ за мъж.

Тя си спомни целувките му.

— Аз го правя.

Конете забавиха хода си.

— Защо избяга тази сутрин? — попита внезапно Конър.

Кристъл си пое дълбоко дъх.

— Въпросите станаха три. Ти каза, че ще ми зададеш само един.

— Бих могъл да кажа „застреляй ме тогава“, но се страхувам, че може да приемеш думите ми буквално.

— Брат ми. Той…

— Това не е достатъчно. Можеше поне да се сбогуваш с мен.

— Знам, че ти дължа за стаята и храната. Оставих дрехите. Това беше всичко, което можех да направя.

— Не това беше причината да повдигна въпроса. Не е причината, поради която ти си тръгнала, без да се видиш с мен.

— Е, добре, де. Страхувах се.

— Аз не си спомням подобно нещо.

Гласът му беше плътен и дълбок, леко подигравателен. В него се долавяше нотка, каквато Кристъл не бе свикнала да чува в живота си, и това я притесняваше също толкова много, колкото и всичко останало у него, защото й харесваше.

Чувствата й към него, каквито и да бяха, не показваха признак на отслабване. Това не решаваше проблема й. Документът на споразумението изгаряше гърдите й. Сърцето й се сви от болка.

— Добре — призна тя, като стисна силно юздите. — Тръгнах си, защото се уплаших от самата себе си. Жена, която вече не е в първа младост, не трябва да се вълнува толкова много от една обикновена целувка. Не ме гледай така. Аз съм на двайсет и пет и прекрасно осъзнавам положението си.

— Аз пък съм на трийсет и пет. Предполагам, това означава, че съм с единия крак в гроба.

От палавата му усмивка сърцето й се разтуптя, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите й.

— Ти никога ли не се държиш сериозно? — попита Кристъл.

Дълго време той остана загледан в нея изпод ръба на шапката си и погледът му я сгорещи повече, отколкото слънцето.

— Миналата вечер бях сериозен. Нали току-що ми каза, че това е била причината да избягаш?

— Ще те попитам по друг начин. Само когато става дума за любов ли се държиш сериозно?

Кристъл знаеше, че е неопитна в тези неща, и това я накара да се изчерви.