Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

— Наранил я е? — попита тихо Кристъл.

— Оставих я да си почива до края на седмицата.

Конър измъкна една златна монета от джоба си.

— Ако го видиш, би ли изпратила някой до „Менгер“ да ме уведоми?

Жената не прие парите.

— Видях как я спаси миналата вечер. Помагаш й да го намери, така ли?

Конър кимна.

— Ще останеш ли, докато той се появи? — попита тя Кристъл.

— Трябва.

— В хотел „Менгер“, предполагам. Твоят мъж прилича на човек, който иска само най-доброто.

— Имам си собствена стая — каза Кристъл.

— Не съм си помисляла нищо друго. Имаш ли пари? Не ми отговаряй. Разбира се, че нямаш.

Тя огледа Конър, след което отново се обърна към Кристъл.

— Той е добър човек, личи си, но нито един мъж не е чак толкова добър. Стаята му е до твоята, нали?

Конър почувства нужда да възрази, но за първи път през живота си не знаеше какво да каже. Освен това Кристъл не изглеждаше обидена. Пък и на него му беше любопитно накъде биеше мадам.

Скоро му стана ясно. Тя предложи един пансион наблизо, в който Кристъл можеше да отседне.

— За една-две вечери няма да ти струва нищо. Собственичката ми е длъжна заради няколко услуги. Време е да си прибера дължимото.

Кристъл възрази, но госпожа Трухарт не се предаваше. Конър реши, че всяко възражение, което успееше да измисли, щеше да прозвучи, сякаш той губи.

— Ще имаш нужда от дрехи.

— И така съм добре.

— Аз ще се погрижа за нея — каза Конър.

— Не трябва да приемаш услуги от мъж, скъпа. В това можеш да ми се довериш. Ще ти намеря няколко рокли. Не се притеснявай, няма да бъдат като тези на моите момичета. Собственикът на универсалния магазин…

— Знам — каза усмихнато Кристъл. — Той ти дължи няколко услуги и е време да си събереш дължимото.

Госпожа Трухарт хвърли един поглед на Конър.

— Тя е добра жена. Смяташ ли да я задържиш?

— Да.

Кристъл се втренчи в пода.

На Конър му се наложи да използва цялата сила на волята си, за да се въздържи да не я метне на рамо и да я отнесе в леглото.

Всяко нещо с времето си.

Той я остави в пансиона, който се помещаваше в добре изглеждаща постройка на две пресечки южно от хотела му, след което тръгна да разпитва за Ройс Брейдън. Единствено конярят и момичетата в бара го помнеха, но не го бяха виждали от предишната вечер.

Късно следобед Конър се отказа и се върна при Кристъл. Тя го посрещна в дневната. Двамата бяха сами. Тя беше облечена в небесносиня памучна рокля с високо деколте, дълги ръкави и проста кройка, но в тялото под плата нямаше нищо просто.

Косата й беше разпусната и падаше меко върху раменете й. Очите й бяха дълбоки и изпълнени с тревога. Устните й се разтвориха, когато го видя.

Той я целуна, защото и двамата искаха това.

Кристъл се отдръпна, но не веднага.

— Някой може да ни види.

— Наистина ли имаш нещо против?

Тя се замисли за миг.

— Не.

Конър я целуна отново, този път с повече плам, като преплете език с нейния.

Сега той беше този, който се отдръпна пръв.

— В случай, че се питаш, любов моя, не успях да го намеря.

— Кого?

— Брат ти.

— О!

— Просто в случай, че си се питала.

— Не съм.

Конър се почувства, сякаш сърцето му щеше да се пръсне от радост.

— Да се разходим — предложи той и тя се съгласи, след което го остави за малко, за да си вземе бонето, ръкавиците и чадъра за слънце.

— Никога не съм имала такива неща — каза тя. — Госпожа Трухарт мисли за всичко.

— Сигурно е необходимо, като се има предвид професията й. О, извинявай, притесних те.

— Не си — увери го тя, докато излизаха навън. — Просто се питах как това се вписва в професията й.

Конър отметна глава назад и се разсмя. Почувства се още по-влюбен.

Двамата продължиха да вървят, като си говореха. Той й разказа за годините, прекарани в Саратога, за беднотията си по времето, когато бе работил за други, за добрите времена, когато познанията му за конете бяха започнали да се изплащат. Няколко щастливи залагания, няколко покупки и скоро бе създал своя собствена конюшня. След това я беше разширил.

— Никога ли не си искал да се върнеш у дома? Имам предвид Тексас.

— Всеки ден.

— И защо не си го направил?

— Имах инструкции да си остана в Ню Йорк.

— От кого?

Двамата вървяха по брега на реката. Конър спря и се заслуша в шума на водата и смеха на децата на отсрещния бряг.

— Баща ми.

— О! — извика тя и притисна ръка към устните си.

— Може би така беше най-добре. Кой знае? Държах връзка с него чрез един адвокат в Кервил. Сега той ме повика и аз съм в състояние да му помогна така, както преди не можех.