Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

— Кристъл, кажи ми, че не чувстваш нищо между нас.

— Недей!

— Какво да не правя? — той целуна отново врата й. — Това ли имаше предвид?

Тя успя да поклати глава.

— Имах предвид шегата ти за това, че трябва да се оженим.

— Добре — каза Конър и я целуна отново. — Само че аз не се шегувах, Кристъл. Наистина мислех онова, което казах.

Умът и сърцето й я молеха да се облегне на него, за да получи опора. Не беше достатъчно силна. Баща й би трябвало да го знае.

— Върви си, моля те — прошепна тя. — Върви си. Моля те.

Конър сложи ръце върху раменете й.

— Не и преди да те чуя да казваш, че не означавам нищо за теб.

Тук тя трябваше да го излъже, трябваше да отрече разтуптяното си сърце и това, че присъствието му я караше да затаява дъх и да мисли само за него.

„Излъжи. Така е почтено.“

Само че тя не можеше да направи това.

Жребецът й вдигна глава и се отмести встрани, сякаш не искаше да има нищо общо с Кристъл. Конър продължи да стои наблизо, като галеше раменете й леко, но настоятелно.

— Ти означаваш нещо за мен — прошепна Кристъл и се облегна назад в него. След това скръсти ръце върху гърдите си и сложи длани върху ръцете му.

— Тогава ще кажа на сърцето си да започне да бие отново — каза Конър с онзи провокиращ тон, който толкова бързо й бе станал скъп.

— Кажи на моето да не бие толкова силно — каза тя.

Конър я обърна с лице към себе си и известно време остана загледан в нея. Кристъл го гледаше като омагьосана. Дори ако около глезена й се увиеше гърмяща змия, тя нямаше да се помръдне от мястото си.

— Ела с мен в дома ми — каза той. — Или в онова, което някога беше мой дом. Нямаше ме цели десет години и ми се иска да бъдеш до мен, когато отново се видя с баща си.

— Искаш твърде много.

— Не се тревожи. О’Браян не сме толкова лоши хора.

Внезапно Кристъл си спомни всичко, което бе слушала от баща си за Конър и семейството му, а заедно със спомена се върнаха и заплахите му и злобата, с която беше ударил най-малкия си син.

Дори мама я беше помолила да се подчини на Едгар, въпреки че не бе могла да разбере жестокостта на изискванията му.

— Не се тревожа за твоето семейство — каза Кристъл. — Тревожа се за моето.

Тя се отдръпна и отиде встрани от пътя, като си мислеше, че краката й ще се подкосят всеки момент. Думите й се изсипаха като порой, лъжа след лъжа, за това, как била тръгнала да търси Ройс, когато Конър се появил толкова неочаквано, затова, че знаела, че брат й ще тръгне да я търси, когато изтрезнее, за това, колко важно е да бъде в града, когато той се появи, и колко задължена се чувства въпреки лошото му отношение към нея.

— Той не беше ли казал, че напуска Тексас?

— И преди е говорил такива неща, но никога не е стигал твърде далеч. Вчера той трябваше да уреди продажбата на добитъка ни и когато не намери купувач, отиде да се напие. Все още се мотае някъде. Чувствам го. Затова поисках да си вървиш. Нямам право да те задържам.

Кристъл стоеше неподвижно, със затворени очи, в очакване на отговора му.

Отговорът му дойде бързо и беше точно такъв, какъвто тя очакваше.

— Един ден забавяне е ниска цена за това, че те намерих отново.

— Може да отнеме повече от един ден.

— Това няма значение, стига ти да дойдеш с мен, когато тръгна. Разбира се, ако все още го желаеш, след като си прекарала известно време в моята компания.

— И ако ти все още ме искаш.

— Необходимо е доста повече от малкия ми мозък, за да бъда накаран да си променя намеренията.

— О — каза тихо тя.

— Мога да ти обещая, че за известно време няма повече да ти говоря на тази тема.

Звукът от приближаващи коне ги накара да се прикрият сред дърветата заедно с конете си. По пътя премина дилижансът от Фредриксбърг. Когато прахът се разсея, двамата се качиха на конете си и се отправиха в противоположната посока, към Сан Антонио, далеч от окръг Кер и ранчото „Бушуак“, далеч от бащата, който Конър смяташе, че го очаква, далеч от семейния дом, за който копнееше.

Въпреки решителността си, на Кристъл й се искаше да потъне в земята от срам.

Тя му хвърли крадешком един поглед. Силното, загоряло лице, ръцете, които държаха уверено юздите, естествената лекота, с която седеше на седлото, я накараха да изпита чувство на задоволство.

Конър долови погледа й. Въпреки че беше отлична ездачка, Кристъл едва успя да се задържи на седлото. Колко различен беше той от всички останали мъже в живота й. Никога нямаше да я заплашва, никога нямаше да я нарани.