— Закълни се, че няма да ме излъжеш, момиче. Ако ме подведеш, не отговарям какво ще се случи.
Тя си спомни за кръвта по младежкото лице на Джъдж. Ръката й трепереше, докато прибираше документа между гърдите си.
— Заклевам се.
Една невидима птичка се обади от клоните на дърветата и слънцето, което вече се подаваше над върховете на зелените хълмове, пропъди утринния хлад. Гледката беше някак жестоко красива, като се имаше предвид какво ставаше на фона й.
Кристъл подсвирна и конят й дойде при нея. Тя прибра полите на роклята си и се метна на седлото, след което провери карабината и ласото си; най-накрая улови юздите.
— Ще го задържа за два дни. Ако не успея, сделката се проваля.
— Гледай да успееш — каза Едгар. — Погребението не може да бъде отлагано дълго. Както е тръгнало, старият Даниъл ще се е разложил, преди да бъде погребан, но човек никога не знае какво могат да решат адвокатите.
— Ще направя каквото мога — каза тя.
— Три дни ще бъде по-добре — намеси се Ройс. — Ако се изкъпеш, може би ще го задържиш цяла седмица.
Само че Кристъл се беше изкъпала миналата вечер в хотела. И въпреки всичките му приказки, той се беше овладял и се бе отдръпнал пръв от прегръдката им. Какво друго щеше да й се наложи да направи, за да удържи думата си?
Кристъл пришпори коня си, без да обръща внимание на Ройс, който я изпрати, като повдигна за поздрав два пръста към ръба на шапката си.
Три дни. Ако Конър О’Браян вече бе тръгнал на път, когато го настигнеше, щеше да разполага с не повече от един ден, най-много ден и половина. Но как щеше да го задържи? Може би щеше да се наложи да му позволи да я целуне отново.
Толкова лошо ли щеше да бъде? Ако той я желаеше, ако я докоснеше, ако я раздразнеше по своя нежен начин, щеше ли да му позволи да направи нещо повече?
Кристъл се страхуваше от отговора също толкова много, колкото го приветстваше; нетърпението, с което очакваше следващите дни, беше равно на срама, който изпитваше.
Конър се ругаеше, че бе тръгнал толкова късно. Беше се събудил достатъчно рано, бе слязъл да закуси и се бе върнал да събуди своята спяща красавица. Само че тя беше изчезнала. Единствено прострените върху леглото дрехи, които й бе купил, показваха, че тя наистина съществуваше.
Сигурно беше тръгнала преди разсъмване. Беше изминал половин час, докато успее да намери конюшнята, в която бе оставила коня си. Сметката беше платена предишната вечер от мъж, който бе казал, че е неин брат — факт, който потвърждаваше разказа й за господин Муле.
Онова, което не се връзваше, беше твърдението й, че няма никакви пари. Ако толкова много бе искала да си плати сама, защо не беше продала коня си?
Защо си бе тръгнала? Може би я беше притиснал твърде много, поне от нейна гледна точка — с прегръдки, с разкриването на чувствата си, с целувката си.
Лично Конър смяташе, че беше проявил завидно умение да се владее. Кристъл си нямаше никаква представа, колко близо бе била до това да бъде хвърлена върху леглото и налюбена както подобава.
Нещо, за което той щеше да съжалява, ако го беше извършил. Да съжалява и същевременно да се наслаждава. Един джентълмен не можеше да се държи толкова жестоко с бъдещата си съпруга. Конър можеше да почака да мине сватбата, преди да я хвърли на леглото.
Само че невинната госпожица Брейдън, която бе реагирала на единствената му целувка с неочаквана страст, бе показала, че също е способна на изненади.
Тя щеше да бъде идеалната съпруга. Само да не беше избягала. Това беше усложнение, което можеше да отложи плановете му за брак, и той прецени отново шансовете си.
Конър се разсмя на себе си, въпреки че в смеха му имаше болка. Той обичаше да се смята за романтик, но може би истината беше, че бе просто глупак. Вместо да се влюбва в първата тексаска красавица, която бе срещнал, трябваше да мисли за срещата с баща си.
Тревогата, която изпитваше, беше неизбежна, неловкостта — също. Той си бе тръгнал след горчиви спорове за наближаващата война, която бе предвидил по-ясно от всички останали. Когато бе научил, че брат му Джеймс е бил убит в битката при Шило, едва се бе въздържал да не разкъса синята си униформа и да се върне в Тексас.
Вместо това обаче беше написал писмо на баща си, за да го уведоми, че дори не се е доближавал до бойното поле и че единствените битки, които водеше, бяха с кавалерийските коне, които му бяха поверени. Отговорът беше кратък и лаконичен — Даниъл вече не го смяташе за свой син. Конър знаеше, че тези думи бяха написани в момент на скръб, и затова бе продължил да пише на баща си, но нито веднъж не беше получил отговор.
Читать дальше