Розмари Роджърс - Джини

Огромната армия на Порфирио Диас стоеше пред стените на древния град Пуебло и въпреки ожесточените сражения почти всички бяха в добро настроение. Само още ден или два и Пуебло щеше да падне, а тогава… напред към Мексико! Да живее Диас! Да живее революцията!

Докато часовите кръстосваха насам-натам, зорко наблюдавайки околността, по-голямата част от огромната войска почиваше. Войниците спяха или разговаряха с приглушени гласове, защото генерал Диас много държеше на дисциплината.

Във вътрешността на лагера бяха скупчени двуколките и каруците на готвачите, сякаш сгушени, за да се пазят от студа. От импровизирания кокошарник се носеше кудкудякането на кокошки. От време на време плахо се размърдваше някоя крава или коза. Наблизо проплака бебе, но бързо бе успокоено.

Подготвяйки се за нощта, жените тихо бъбреха, а малките огньове постепенно гаснеха, превръщайки се в жарава.

— Казват, генерал Маркес тръгнал от Мексико Сити насам, за да подсили гарнизона.

— Пфу, старият страхливец! Да не бяха го натирили, би предпочел да си остане в Мексико! Преди да стигне Пуебло, нашият генерал вече ще е стъпил в града.

Седнала на земята с опрян на една каруца гръб, Джини безделничеше, пропускайки покрай ушите си „бръщолевенето около лагерния огън“, както сама се изразяваше. Тя се ослушваше за нечии стъпки. Очите й търсеха в далечината силуета на един мъж, който трябваше да се приближи с привичната си изящна, грациозна като на пантера походка. Нейният мъж. Нейният съпруг. Защо ли съвета при генерал Диас се бе проточил толкова дълго?

Мъждукащата светлина на въглените в нозете й осветяваше чертите на младата жена, но косата й бе дискретно скрита под черен шал, един от онези, така наречени „ребозо“. Подобно на останалите жени, тя носеше дълга до глезените червена рокля и бяла блуза с дълбоко деколте, която едва скриваше раменете й. Дори и в светлината на огъня златистокафявата кожа на Джини бе малко по-светла от тази на останалите жени. Ако се взреше отблизо в продълговатите й очи, човек потъваше в дълбока, тайнствена зелена бездна. Младата жена имаше високи скули, изящна брадичка с трапчинка, която я правеше да изглежда решителна и своенравна, и уста, будеща у мъжете желание за целувка. „Уста на куртизанка“, както я бе нарекъл някога братовчед й Пиер, когато едва шестнадесетгодишна, още полудете, полужена, Джини мислеше единствено за своя първи бал, на който щеше да бъде представена на краля и кралицата на франция. Толкова много неща се бяха случили от тогава! Въпреки необузданата си младежка фантазия, момичето никога не бе и помисляло, че тя, влюбената в танците, флиртовете и красивите дрехи, ще седи тук, облечена като мексиканска селянка и с боси нозе ще клечи край огъня, очаквайки мъжа си.

Леко уморена, Джини облегна глава на колелото на каруцата и ребозото й се свлече, така че изпод него се показаха няколко меднозлатисти къдрици, които паднаха върху лицето й. Защо се бави Стив? Случайно ли бе това, че генерал Диас задържаше офицерите по-дълго от обичайното? До този момент те бяха изчаквали гладът да изтощи гарнизона на Пуебло, но сега, когато Маркес идваше от запад, генералът може би щеше да сметне, че е настъпил подходящият момент да сложи край на играта на котка и мишка и най-сетне да заповяда на войската си да удари града. Крайно време бе! Армията трябва да воюва, без да се задържа дълго на едно място. След това щяха да потеглят към Мексико Сити, а после…

На Джини й бе трудно да си представи, че някога всичко това щеше да свърши. Къде щяха да отидат след това? Какво щеше да прави тя? Едно бе сигурно, каквото и решение да вземеше Стив, той никога нямаше да я изостави. Прекалено много бяха изстрадали заедно и момичето вече не бе в състояние да понесе евентуална раздяла.

— Ти, зеленоока магьоснице, направи така, че съвсем да загубя ума си по тебе. Ти си единствената жена, от която имам нужда — бе прошепнал той в онази нощ, когато пристигна във Вера Круз, за да я вземе със себе си. На другата сутрин корабът трябваше да отпътува. Момичето все още изтръпваше при мисълта, че корабът би могъл да вдигне платна един ден по-рано.

— Какво щеше да правиш, ако бях заминала?

— Мислиш ли, че толкова лесно щях да те оставя да ми се изплъзнеш? Щях да стана пират и да завзема кораба още преди Монтерей, а после, малка вещице, щях да те оставя да се удавиш, като наказание за бягството.