Розмари Роджърс - Джини

Откакто бе признал любовта си към нея, една от пречките помежду им се бе срутила. Сега имаха нужда единствено от време. Време да привикнат един с друг, да се научат по-добре да се разбират. Време, за да отстранят всички прегради помежду си.

С нежността, с която от известно време я даряваше, Стив отметна косата от челото й и залепи върху шията и бузата й нежна, едва доловима целувка.

Джини внезапно разбра, че безпокойството й не му е убягнало дори и без да й задава въпроси. Той бе започнал да вниква в скрития й вътрешен живот.

— Обичам те, Стив, само теб.

— Зная, любима, аз също те обичам.

Нямаше нужда от повече думи. В подобни мигове, въпреки че повтаряха баналностите, използвани от всички влюбени по света, тя почти не вярваше, че й се бе удало да го накара да се влюби в нея. Никога не я напускаше усещането, че раздялата с нея не му коства нищо или че я наблюдава с присъщата си подигравателна усмивка, сякаш почти не го е грижа и само си играе с нея. Както често й бе казвал по-рано: „С прегръдките си, които могат да залеят целия свят и с непресъхващите си сълзи, жените обичат да правят от брака капан за мъжете…“ Бе решена да не постъпва така. Не бе от този тип жени. Дали Стив вече го бе разбрал?

Прегръдката на съпруга й и нежните любовни слова, които шепнеше в ухото й, накараха Джини да забрави страховете си и тя, без да мисли за нищо, се отдаде на страстта. Колкото и често и колкото и далеч да трябваше да пътува, Стив винаги щеше да се завръща при нея и Джини винаги щеше да го очаква. Съдбата ги бе събрала, а любовта щеше да ги свърже завинаги.

На сутринта Стив излезе съвсем рано и когато пристигна покрития с прах пратеник от Керетаро, Джини вече седеше в преддверието към кабинета на генерала зад малката дървена маса, която й служеше като бюро. Керетаро бе паднал и императорът бе предал меча си на генерал Ескобедо. Носеше се слух, че ставало дума за предателство и предателят бил не някой друг, а полковник Мигел Лопес, един от най-приближените на някогашния император. Мигел, който винаги се бе бил в гърдите, че е опортюнист, същевременно бе водил двойна игра. Същият Мигел, който донякъде бе неин приятел и имаше пръст в това тя и Стив да се намерят отново. Дали още тогава е бил двоен агент, работещ за каузата на революцията? Новината накара Джини да се замисли и я разстрои, макар и да съзнаваше, че с това краят на войната значително се приближава.

Един глас с американски акцент, който не можеше да бъде сбъркан, я изтръгна от мислите й, връщайки я отново в действителността.

— Простете, госпожо, но един войник ми каза, че говорите френски.

Мъжът, застанал пред нея, бе едър на ръст и носеше брада. По синята му униформа, каквито вече бе виждала, и фуражката, която той държеше в ръка, Джини позна, че има чин капитан. Появата му я изтръгна от забравата, в която бе потънала, взряла празен поглед в натрупаните по масата книжа. Когато вдигна глава, зелените й очи се разшириха и тя пребледня.

Преди да успее да каже нещо, русокосият капитан изненадано извика:

— Джини! Джини Брандо!

Стаята се завъртя и момичето трябваше да положи неимоверни усилия, за да изглежда спокойна.

— Вие сте Карл Хоскинс, не е ли така? Това се казва изненада, да ви видя тук! Когато се видяхме за последен път…

Той бе поставил ръце върху масата и се бе навел към нея. Изпитателно разглеждаше лицето и фигурата й до най-незначителната подробност, сякаш не можеше да повярва, че това наистина е тя.

— Напуснах мястото при баща ви, когато се преместихме в Калифорния. Бях мобилизиран, когато научихме… мисля… — Той заекваше, правейки измъчена физиономия, при което Джини, вече овладяла се, установи, че брадата не намаляваше северняшката му хубост. Само две години ли бяха минали, откакто за пръв път бе почувствала привличане към Карл Хоскинс? Внезапната му поява тук бе необяснима… истинска случайност!

Междувременно страните й бяха възвърнали блясъка, който толкова й отиваше. Удивлението й обаче не намаляваше.

— Вие тук? И то в униформа?

Противно на всички правила на етикета тя с неприкрито учудване и любопитство се взираше в капитана, без да забелязва погледите на останалите мексикански офицери, който негласно се смятаха за защитници на „лавкаджийката“. Джини Брандо… не мога да повярвам…

— По-добре не ме зяпайте така, господин капитан — рече тя с рязък тон, напомнящ за нетърпеливото и безпардонно държание, което Карл добре познаваше от предишните им срещи. — Все още не сте ми обяснил какво търсите тук и какво означава тази униформа! По служба ли сте тук?