Розмари Роджърс - Джини

— С падането на нощта сме вътре — прошепна й той, преди да изчезна в кабинета на генерала, а окуражителните му думи и приятелска усмивка накараха момичето да въздъхне с облекчение.

Не след дълго генералът я извика в кабинета си. С едва загатната усмивка той издиктува писмо до президентът Хуарес, с което му съобщаваше, че преговорите за предаването на Пуебло са вече в ход и че още същия ден, 4-ти април 1867 година, градът ще бъде превзет в името на господин президента.

След като писмото бе грижливо подпечатано, сложено в куриерска чанта и поверено на един млад офицер, генерал Диас се облегна назад върху стола си. Запали цигара и заразглежда с несдържано южняшко любопитство младата жена, седяща срещу него.

Тридесет годишният генерал Порфирио Диас бе силен и, въпреки грубите черти на лицето си, хубав мъж, с правилен нос и светла креолска кожа, ако и във вените му да течеше и индианска кръв.

— Значи сте жена на Естебан Алварадо, госпожо? Трябва да призная, че си ви представях малко по-иначе. Още повече, след като Феликс, този негодник, ми обясни, че сте жената, която лично дон Франсиско Алварадо е избрал за годеница на Естебан. — Забелязал смущението й, той се изсмя с пълно гърло. — Но горещото настояване на капитан Алварадо да замине за Вера Круз трябваше да ме наведе на мисълта, че сте красавица… спор между влюбени, а? А сега, предполагам, вие двамата не бихте понесли да ви разделят отново? След като ви видях, всичко това не ми изглежда толкова необяснимо.

Кафявите му очи издавах искрено удивление и Джини не знаеше как да се държи.

— Много сте мил, генерале — отвърна тя и зъбите му проблеснаха изпод увисналите мустаци, с които той толкова много се гордееше.

— Трябва да ме запознаете с етикета и нравите на висшето общество, госпожо. Почти цял живот съм бил войник, но възнамерявам да сторя от себе си нещо повече от това… малко по-късно може би, нали? Естебан ми разказа, че сте израснала във Франция и много сте пътувала из Европа. Някой друг път, когато имаме повече време, ще ми разкажете за Европа. С позволението на съпруга ви, разбира се — с дяволито намигване добави той.

Сега Джини открито му се усмихна. Значи, когато пожелаеше Диас, Тигърът на Юга, суровият войн, можеше да бъде и галантен! Джини намираше, че ако си направи труда, той би могъл да бъде истински изискан, а тъй като изходът на битката, която все още се водеше пред стените на Пуебло очевидно малко го интересуваше, притесненията й се стопиха и двамата прекараха повече от час, бъбрейки приятелски. Генералът любопитно я разпитваше за европейските жени и нрави.

Много по-късно през нощта, пред изстиналата вечеря в едно студено помещение, Джини описваше на Стив приятния следобед, прекаран с генерала. През полуотворения прозорец до тях долитаха крясъци и шумът от нощни гуляи. Войниците празнуваха победата си така както всяка победоносна войска по света.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ да си при тях? — подпряна на камината, дяволито попита Джини, отпивайки глътка превъзходно френско шампанско, което Стив бе намерил при разграбването на града.

— Мисля, че генералът не би допуснал нещо подобно за свой офицер — бавно рече той, намигвайки й. — Освен това в последно време не понасям изнасилванията. — Тя го наблюдаваше как изпразва чашата си и я поставя на масата. Джини стоеше там, облечена в дреха, под която в светлината на огъня се очертаваше изящното й тяло, и забеляза, че Стив я наблюдава с потъмнели очи.

Тук, в тази малка стая, те сякаш бяха безкрайно сами и далеч от останалите.

Джини почувства желание да напусне мястото си край камината и босонога да се приближи към мъжа си; за да се хвърли на гърдите му, да увие ръце около врата му и силно да се притисне към него.

— Стив… — тя не можеше да облече в думи неопределения си страх. А и как би могла, когато не знаеше от какво и защо се бои. Имаше някакво неясно предчувствие, сякаш полъх от крило на пеперуда бе погалил страните й. Изпитваше дълбоко, инстинктивно желание да бъде близо до мъжа си и да се сгуши в силната му прегръдка… завинаги.

— Какво се е случило? Да не би да се безпокоиш за нещо?

Сега той щеше да й каже, че навярно не бива да съпровожда войската, отправяща се към Мексико и Джини нямаше да го понесе!

— Няма нищо, абсолютно нищо — прошепна тя и устните им се докоснаха.

След това направи усилие да си придаде безгрижен вид и да отвърне на въпросителния му поглед.

— Може би просто искам да се убедя дали би изнасилил мен.