Розмари Роджърс: Джини

— Значи не си сърдит?

— Какво щеше да сториш, ако бях?

Очите й блестяха.

— Щях да покажа зъбите си! Още повече, че всъщност вината е моя.

Той уви косата й около дланта си подобно на въже и я придърпа към себе си.

— Ти си една малка, пръскаща искри котка. Дявол знае, защо си търся белята с теб. Много те моля в присъствието на генерала да обуздаваш буйния си темперамент и си държиш език зад зъбите. Той очаква, че ще си има работа с дама.

— Когато е необходимо, мога да се държа и като дама! — Джини направи гримаса, притисна се още по-плътно към него и обви ръце около врата му. — Но не тази вечер и не пред теб — бързо прошепна тя, преди той да притисне устни към нейните.

Двамата бяха свързани от необяснима връзка — страст, но и нещо много по-дълбоко, нещо, родило се през онази година и половина, през която бяха воювали, а помежду им се изпречваше недоверие и подозрителност, но дори и тогава никой от тях не бе в състояние да устои на привличането на другия.

Стив Морган бе първият мъж в живота на Джини. Той прояви неподозирана нежност и грижовност, като се има предвид егоизмът, отличаващ отношенията му с жените. Тя още от самото начало бе влюбена в него, но грубото държание и избухливостта му бяха превърнали първоначалното й момичешко влечение в омраза. И тогава той я бе отвлякъл и Джини започна да се бои от него — от непреклонния му, арогантен характер и избухливост, когато му се противопоставяше. И въпреки всичко той бе не само неин господар, но и любовник, а тялото й тръпнеше в очакване на ласките му, въпреки че духът й се противеше на безсърдечния начин, по който се отнасяше с нея. Едва много по-късно, след изживяния шок от откритието, че Стив Морган е известен в Мексико под името Естебан Алварадо, член на богатата и уважавана фамилия Алварадо, а и след като узна, че дядо му бе помогнал за тяхната сватба, Джини си даде сметка, че го обича.

Сега тя, сънена и доволна в обятията на мъжа си, лежеше върху носилката за ранени в каруцата, склонила глава на рамото на Стив. Тя го обичаше. През ужасните, дълги месеци, през който мислеше, че е загинал от куршумите на една френска наказателна рота, Джини бе имала и други мъже, но не бе обичала никого от тях, ако и понякога тялото й да бе изпитвало наслада. Тогава Стив се бе появил отново и дори против волята си и въпреки безумната ревност, от която бе обзет, той трябваше да признае, че е влюбен в нея.

„Нищо вече не може да ни раздели, абсолютно нищо“ — мислеше си Джини. Не можеше да си обясни, защо точно сега й хрумна тази мисъл и защо бе този смътен страх, обхванал душата й, докато заспиваше. Джини се притисна под завивката към Стив, който несъзнателно още по-здраво я стисна в прегръдката си. Най-сетне бяха заедно и въпреки че на сутринта отново се налагаше да се воюва за Пуебло, Джини знаеше, че заради нея Стив ще обуздае безразсъдния си темперамент.

Със своите многобройни кули и катедрали Пуебло лежеше пред тях в очакване да бъде превзета, подобно на жена, която осъзнавайки безнадеждността на положението си, се примирява с неизбежната си участ. Вече повече от месец Порфирио Диас държеше в шах защитниците на града, като бе обсадил предните императорски постове и просто изчакваше. Няколкото кървави престрелки едва ли можеха да се нарекат битки, но сега търпението на Диас се бе изчерпило. Генерал Маркес, начело на подбрана от самия него кавалерия, бе разкъсал „стоманения пръстен“, сключен от Ескобедо около обсадения град Керетаро. В Мексико Сити генерал Маркес се бе опитал да събере още хора и средства за изгубената кауза на император Максимилиан. Говореше се, че след неуспехите в Мексико сега напредвал с хората си към Пуебло. На Джини, която заедно с офицерите от щаба на генерал Диас чакаше в една малка постройка, определена от него за щабквартира на армията му, този хладен, ясен ден изглеждаше някак нереален. Въпреки напрежението мъжете се шегуваха с нея и я закачаха. Когато генералът не бе на близо, те я наричаха „la teniente“, лавкаджийката. Със своята бяла муселинена рокля и с прибраната си назад коса, завита на кок, Джини кръстосваше тясното преддверие от прозореца до вратата или се опитваше да подреди документите в черни лачени кутии. Генералът бе решил да продължи колкото е възможно по-бързо напред, това бе ясно. Но дали Пуебло наистина щеше да падне толкова лесно, колкото Диас си мислеше? Цяла сутрин пристигаха пратеници, яхнали разпенени коне, и носеха на генерала рапорти за хода на битката. Към обяд в щабквартирата пристигна полковник Феликс, който не пропусна да дари Джини с шеговита усмивка.