Евелин Роджърс - Смелостта да обичаш

— Невинаги. Понякога, по време на любовните моменти, съм най-игрив. С удоволствие бих спрял между онези дървета, за да ти го докажа.

Кристъл се стресна. Никога ли нямаше да се научи?

— Съжалявам — каза Конър. — Поставих те в неудобно положение, но ти си толкова невероятно и прекрасно неопитна. Не мислех, че ще намеря жена като теб.

Извинението му не я успокои.

— Предполагам, че си свикнал с по-опитни жени.

— По-опитни с мъжете, ако това имаш предвид. Жени с много пари, макар да подозирам, че някога семейството ти е водило по-добър живот, отколкото сега.

— Какво те кара да мислиш така?

— Роклята ти, например. Изработена е от качествен плат и от добър шивач.

— Изглежда, знаеш доста за женските дрехи.

Конър сви рамене.

— На второ място идва конят ти.

— Светкавица е прекрасно животно.

— Точно така. Като се има предвид инцидентът с господин Муле миналата вечер, бих си помислил, че конят ти е някаква стара кранта — той се поколеба. — Не искам да те карам да се чувстваш неудобно, но за да се разбираме, ще трябва да бъдем откровени един с друг. Не си ли съгласна?

— Разбира се.

Отново настъпи тишина, която продължи до края на пътуването, до кирпичените къщи, които се намираха в началото на града, през тесните, криволичещи улички, които ги отведоха до една разнебитена постройка в центъра на града. Тук те спряха конете си.

— „Аламо Армс“ — каза изненадано Кристъл. — Защо?

— Тук си видяла брат си за последен път. Реших, че ще бъде най-добре да започнем да го търсим оттук.

„Няма да го намерим.“ Тя обаче не можеше да изрече тази мисъл на глас. „Да продължим напред и да не спираме.“

— Какво има? — попита Конър. — Нали това искаше?

— Искам… — тя не можеше да го погледне в очите. — Ройс не е много приятен човек.

— Това не е нещо ново.

О, но тя имаше да му казва още много неща. Кристъл се зачуди кога и как щеше да му ги каже.

— Ти имаш повече проблеми, отколкото сподели с мен, любов моя. Възнамерявам да разбера какви са.

— Сигурна съм, че ще разбереш, но не точно сега — колкото и да се измъчваше, Кристъл искаше тези часове, които щеше да прекара с него, да се проточат колкото се можеше по-дълго и това й желание нямаше нищо общо със задачата й да го задържи далеч от погребението на баща му.

Двамата слязоха от конете си. Конър протегна ръка. Тя я пое и влезе заедно с него през летящата врата.

Хватката й беше силна и това се харесваше на Конър. Той неохотно насочи вниманието си към бара. Помещението беше почистено от отломките от снощния бой, въпреки че броят на столовете и масите беше намалял. Дори по обяд барът беше наполовина пълен. Господин Муле не беше сред клиентите. Кристъл го увери, че Ройс Брейдън също го нямаше.

Той я хвана под ръка, за да я изведе навън.

— Добър ден, господине.

Конър се обърна към жената, която беше застанала зад тях.

Вчера тя се беше представила като госпожа Трухарт.

Червенокоса, пълна, четирийсетгодишна жена, тя бе изглеждала по-скоро уморена, отколкото привлекателна, когато го беше попитала дали не иска да се позабавлява с някое от момичетата й.

Тя обаче му се бе сторила честна и откровена и беше уважила отказа му. Конър я беше харесал веднага.

Тъмните й очи се обърнаха към Кристъл.

— Разбирам защо вчера нямахме работа.

Здравият разум подсказа на Конър, че трябва да сложи край на разговора, но преди да успее да поведе Кристъл към изхода, тя се представи и подаде ръка на другата жена.

— Аз съм госпожа Трухарт — каза червенокосата, докато поемаше ръката й. — Ти беше тук вчера, нали? С онзи красив негодник брат ти. Онзи, който те продаде за едно муле.

— Значи си чула за това? — попита я Кристъл.

— Много малко неща ми убягват, госпожице Брейдън.

— Надявах се, че никой не е разбрал.

— Малцината, които разбраха, бяха или твърде пияни, за да си спомнят на следващия ден, или пък решиха, че цялата история е просто една шега.

— Брат й идвал ли е днес? — попита Конър.

В погледа на жената проблеснаха гневни искри.

— Не и по-добре да не се мярка… — тя се спря.

— Какво е направил? — поинтересува се Кристъл.

— Използва едно от моите момичета.

— Да не би да не си е платил? — попита Кристъл толкова спокойно, че на Конър му се прииска да я целуне.

Бъдещата му съпруга изобщо не беше срамежлива. Госпожа Трухарт му хвърли един въпросителен поглед. Той й даде знак да продължи.

— Не това беше проблемът. Той… я използва.