Адриан Рогоз - Цената на бездната

Непознато досега удоволствие го завладя и това усещане вероятно се породи от своеобразието на събитието. Машината ловко отговаряше на всеки ход на своя противник. Начинът й на мислене беше прост, но ефикасен и на Дав му се стори, че разпозна великолепния стил на Ким Керим, обаче беше по-разгърнат, по-задълбочен. „Не напразно е стоял тук старецът толкова дълго време“ — с възхищение си рече той. Най-после намери ум, еднакъв с неговия.

Откакто се помнеше, Дав никога не бе размишлявал при отделните ходове повече от двадесет–тридесет секунди и многобройните варианти, които можеше да пресметне, го поставяха на недосегаема дълбочина, далече от силата на срещнатите досега противници. А сега за пръв път му се стори, че той приема послание от някаква бездна.

— Колко време имаме за мислене? — ненадейно за самия него попита Дав.

— Колкото можеш да издържиш, без да ядеш — отговори машината.

— Каква връзка има яденето с това?!

— На стената вляво от тебе има автомат за биологично поддържане. За да го използваш, предварително трябва да направиш хода върху шахматната дъска. Между два хода, за да се нахраниш, можеш да мислиш, колкото искаш.

— Отлично нагласено! — промълви Дав. — И съвсем честно…

Сега беше убеден, че човешки разум управлява машината, макар че нейната игра не приличаше на това, което той познаваше досега като човешка способност. Разбира се, с изключение на собствения му ум.

— Какво става с тези, които излизат през лявата врата? — попита Дав, без да се надява на отговор. Но той дойде веднага.

— Разлагам ги на съставните им елементи, а мозъците им ми предават информенергия.

Лицето на Дав се сви, по-скоро от разочарование, отколкото от страх.

— Не разбирам защо е необходимо да ги унищожаваш…

— Тези, които не могат да постигнат дори равна игра, са създания, интересуващи ме само чрез елементите си.

— Колко партии имам право да изиграя?

— Двадесет.

Значи, Гутрие беше казал истината.

— Някой побеждавал ли те е?

— Никой никога!

Дав продължи да играе. Още не изпитваше страх, въпреки че някаква странна тревога се промъкна в душата му. „Какъв ли човек е Ким Керим?“, в чиято съдба донякъде виждаше и своята. По-особен и може би по-странен и от самия него. На Дав никога не бе му идвало на ум да убива противниците си. Но кой може да каже докъде ще те отведе едно пристрастяване, натрупвано векове наред!

Внезапно му се стори, че премерва умствените си способности не с човек, нито даже с машина (участвал беше и в други състезания, организирани между него и калкулатор), а със самата умствена игра, ако това изобщо можеше да съществува. Ходовете, с които му отговаряше незабавно неговият противник, не бяха красиви в обикновения смисъл на думата, тайнствената им красота извираше по-скоро от това, че бяха съвършени. Редуваха се неумолимо, сякаш съперникът му бе решил всички шахматни комбинации.

„Разсъждава смайващо, но няма да ме победи“ — рече си Дав, направи ход, с който измени позицията и тя от безцветна се превърна в тъмнолилава вихрушка. „Имам достатъчно време на разположение. Сега да те видя как ще се измъкнеш от пряспата!“ Машината не бързаше да му отговори, но и Дав усещаше как все повече го обхваща онова сложно неспокойствие. Внезапно му се стори, че планът му е изцяло погрешен и че той не се бори с човешки ум!

Гласът на машината го върна към действителността; сякаш падна от небето:

— Мат в двадесет и шест хода!

Дав се вцепени от тази присъда с почти мистична сила и от повелителния вик, който прозвуча в самия него. Усети, че гърлото му е пресъхнало.

— Има ли тук нещо за пиене? — попита той.

— Да. Имаш право да използваш автомата. Вляво от тебе се намира. Знаеш условията.

— А как се поръчва?

— Какво искаш да пиеш?

— Какво можеш да ми предложиш?

— Хормоновитаминозен сок, аденепси, мляко, шира…

— Мляко, шира? Да не би да имате наблизо кравеферма, лозя?

— Всичко е синтетично. Иди до автомата и си поръчай каквото желаеш.

— Имаш ли еликсир?

— Да, но не ти го препоръчвам.

— Добре — отговори Дав и се приближи до автомата. — Дай ми един згромб!

Една плоскост в стената се прелисти и оттам се показа малък метален поднос, на който имаше чаша згромб с портокалов цвят. Дав го изпи на един дъх.

Неочакваният и безобиден разговор, който води с машината за шах, и згромбът малко го ободриха.

Поднови играта. Близо осем минути разглежда шахматната дъска, после премести една пешка, леко наклони главата си и зачака напрегнат. Машината се забави четири минути, преди да премести, после се коригира: