Адриан Рогоз - Цената на бездната

— Този човек е луд!

— Може и да си прав, старче — каза Дав. — Впрочем така ме наричат — безумеца на въздушното пространство.

— Добре, безумецо! — добави Крумх, който имаше вид на мъдрец и от останалите същества с човешки образ най-много приличаше на Дав — Нищо по-лесно от това да опитаме. Отведете ме до масата! — заповяда той.

— Откъде си? — попита го Дав, докато подреждаше фигурите си.

— Епсилон от Еридан наричате вие Слънчевата система, откъдето са дошли родителите ми. Играй ти с белите. Когато съм попаднал тук, съм бил на две-три години. Добре премести, но сме едва в началото на играта. Мога да твърдя, че нищо друго не съм правил през живота си, освен да играя шахмат. Научиха ме да играя както децата по другите планети учат занаят за цял живот. Не мисля, че последният ти ход беше добър. Вероятно умът ми е бил подходящ за такова занимание защото в началото много рядко някой ме побеждаваше а по-късно никой вече не беше в състояние. Добре се справи. Това значи, че си по-опасен, отколкото изглеждаш. Тогава защо не играеш по-агресивно?

— Защото ми прави удоволствие да играя с тебе — усмихна се Дав.

— Да играеш или да си играеш?

— И едното, и другото.

— Не бързай да се радваш. Не си ли задаваш въпроса, защо все пак не съм се осмелил да вляза в залата където се играе на живот и смърт?

— Не, защото засега не познавам правилата на другата игра.

— Спри за миг! Много са ти прикрити маневрите Наистина ли смяташ, че можеш толкова бързо да ме сразиш? Но нека се върнем на нашия разговор. Не става дума за друга игра, а за друг противник: една необикновена машина или човек със страшен ум, защото зад машината вероятно пак човешки ум стои. Обаче никой нищо не знае, защото никой не се е върнал оттам.

Старикът посочи с ръка сводестия вход насред стената в дъното на огромното помещение.

— Много ли смелчаги са влезли да опитат?

— Много, но никой не се е върнал да разкаже какво му се е случило.

— Говори се, че все пак неколцина са се спасили. Успях да срещна само един от тях, също вече стар човек малко смахнат и пияница.

— Значи знаят за тази планета и не са помислили да ни спасят?!

— Носят се най-различни слухове. Но никой не вярва в тях.

— А ти как си повярвал?

— Нали каза, че съм луд! — усмихна се Дав.

— Луд или не, но се възползва от разговора, за да ме притиснеш — измърмори Крумх. — Ето как ще ти отговоря аз.

— Страшно играеш, дядка! — възкликна Дав. — Защо не си се опитал да се спасиш?

— Може би съм се страхувал — изстена старецът.

— Страх от машината ли?

— От машината, а може би и от външния свят. Умея само да играя шах. Дори да бях се спасил, какво щях да правя? Нищо не разбирам от космически кораби… Горе щях да умра. Тук ни дават и ядене, и пиене, а тези, които са от друга биологическа категория, получават необходимите за дишането газове… Тук имам всичко, което ми трябва, за да преживея. Навърших сто и тридесет години и ще поживея още няколко десетилетия… Започна да усложняваш страшно много играта. Внимавай да не паднеш в собствените си уловки. А що се отнася до този човек, не е изключено да е казал истината. Струва ми се, че четирима от тези, които бяха в плен заедно с мене, успяха да се избавят.

— Какво ти дава основание да вярваш в това?

— Там има две врати.

— Нищо не се вижда.

— Сега не, но щом някой влезе, стената става прозрачна.

— И как може да се влезе в другото помещение?

— Стъпваш на малката платформа пред входа и вратата се отваря автоматично. Този ритуал се предава от поколение на поколение, защото вероятно постройката съществува от няколко столетия…

— От няколко столетия? А тези, които умират?

— Тях ги поставят в онези ниши, ей там, а останалото е работа на машината. Ама че ход! Къде искаш да стигнеш?

Почти през цялото време разговаряха и непрекъснато местеха фигурите. Изведнъж старецът се замисли.

— Каза ми, че там имало две врати — настоя Дав.

— Да говорим по-малко и да играем по-внимателно — изхриптя Крумх. — Така… най-после разбрах… Намерението ти беше нечувано, обаче не прояви достатъчна ловкост. Ако този твой ход не беше толкова странен, щеше да ме измамиш… Ха, ха, ха! — Сияещият старик се размърда в креслото. — Можем да продължим. Да, има две врати. Само четири пъти се е отворила вратата вдясно. След всяка нещастна среща се отваряше лявата врата.

— А ти откъде знаеш как са протекли партиите?

— „Екранът“ свети през цялото време, докато играчът е в помещението, а щом стане от масата, с един поглед мога да преценя как е завършила играта. Всеки път, когато се отваряше дясната врата, борбата завършваше наравно. Какво правиш? Ще загубиш, ако играеш така.