Адриан Рогоз - Цената на бездната

— Нямаш спасение — задъхано рече старецът. — Нито тук, нито там. Ако загубиш сега, това значи, че си човек с късмет.

— Няма да загубя — отговори Дав. — Мога да загубя само ако аз пожелая.

Покатерени на високите стълби, те си говореха шепнешком, но с нежна враждебност.

— Не виждаш ли? Нарочно изградих тази топологична примка. Изчислих всички вероятности от хвърлянето на заровете. Каквото и да ти се падне, на края пак ще загубиш.

— Така е, ала забравяш, че ми предстои още един ход, с който мога да те обградя…

— Той е без значение. Нямаш право да се връщаш по същия път. Можеш да си правиш фигурите в своя лабиринт… Хайде, примири се с поражението. Ти наистина игра превъзходно, но за твое добро загуби.

— Не — сухо каза Дав. — Имам един изход, за който не си се сетил.

— Смили се над себе си! — промълви старецът, ненадейно обхванат от неспокойствие. — Никой не се е върнал оттам…

— Никой ли? А ти как се спаси?

— Аз… — В очите на Гутрие блесна дяволито пламъче. — Аз победих машината.

— Тогава и аз ще я победя.

— Няма да можеш, защото не знаеш къде се намира.

— Ти ще ми кажеш, когато те победя.

— Няма да играя повече с тебе, стига ми това, което съм спечелил досега.

— Тук се лъжеш. От клопката, в която ме вкара, ще издигна нагоре дълъг и двоен лист на Мьобиус, а при следващия ход ще въвлека и тебе. Така че играта е реми, а згромбът си остава мой. — Старецът се ококори изумен и с трепереща ръка изпи последната бутилка с еликсир. — И не забравяй, че ми дължиш седем бутилки. Така че ще ти предложа изгодна сделка. Кажи ми името на планетата, а аз ще ти позволя да спечелиш.

— Техом! — изрече Гутрие с върховно усилие.

Едва сега Дав сметна, че задачата му на планетата Дриан е приключила и погълнат от мисълта за предстоящата решителна битка в живота му, с твърда стъпка слезе от стълбата.

Думата „Техом“, която нявга вселявала адски страх у един архаичен народ, разпали в Дав Богар висше вдъхновение за предстоящата неумолима битка с бездната.

Подтикван от сходството със себеподобни биоформи, Дав веднага се запъти към една от групите хуманоиди. Посрещна го не много висок човек, облечен в спортни дрехи, съставени от отделни модули, каквито носеха и неговите другари. Следователно в този въздух можеше да се диша.

— Добре дошъл! — рече му той на третия галактически език и в единственото му око без вежда проблесна усмивка, която се стори на Дав подозрителна. Лицето му беше мораво и набраздено от дълбоки бръчки. — Предполагам, че когато си попаднал в капана, не си очаквал да намериш тук такъв панаир…

— Може и да съм очаквал — отговори Дав. — Ти откъде си?

— От планетата Глаф, принадлежаща към системата Саргами…

— Ние я наричаме Прокион…

— Това значи, че идваш от…

— Не, аз съм КМ 16 16 Космическо момче, тоест роден в космическото пространство. Б.а. , но родителите ми са дошли от планетата Земя.

Останалите хуманоиди също се приближиха до Дав и той видя, че и техните лица са като на старци.

— Изглежда, отдавна сте тук.

— Последният от нас, който попадна в това подземие, дойде преди петнадесет години. Обаче Крумх — ето онзи старец, който седи в креслото — е пристигнал преди тринадесет десетилетия… И той като тебе е един КМ и е тук от малък.

— За него този ад е бил нещо като сиропиталище — ухили се някакъв индивид със зеленикава трапецовидна глава и увиснали уши.

— Защо не съблечеш тези звездни дрипи — попита някакъв дългоран, по чието птиче лице Дав предположи, че е от планетата Капела. — Няма нужда — продължи той, когато забеляза, че Дав проверява своя атмоскоп. — Всички простосмъртни от разновидността XX превъзходно дишат в тукашния въздух. — И докато Дав сваляше шлема си, добави с почти човешко високомерие: — Ясно е, че тази бърлога я измислил някой от нашите!

— Не сте ли опитали да излезете от кафеза? — огледа ги Дав и заговори в техния стил. Не му отговориха.

— Значи, не сте успели. — Всички злобно се изсмяха.

— А тези маси за какво служат?

— Това са шахматни маси. Никога ли не си чувал за тази игра? — отново се засмяха те с някаква отчайваща веселост. Сподавено се изкиска и старецът в креслото.

— Чувал съм — засмя се и Дав. — Именно заради шаха кацнах тук. За разлика от вас аз не паднах в капана, а дойдох нарочно, за да играя шах. Разбирате ли?

Смехът им секна, но след няколко минути отново екна оглушително. По сбръчканото лице на старика се стичаха сълзи, най-после с мъка изрече: