Адриан Рогоз - Цената на бездната

— Подарявам ти тази партия, старче. Ти я заслужаваш.

— Пак ме заставяш да губя времето си с астрономически изчисления.

— Не те заставям, обаче ти не щеш да отстъпиш…

— Наистина ли се надяваш да ме победиш?

— Не знам. Играеш превъзходно и за да спечеля, трябва да атакувам там, където предполагам, че си по-слаб: тласкам те към лабиринта на вариантите.

— Тласкаш ли? Ти ме блъскаш! Но почакай, момче, никой не може да ме принуди да взема топа ти…

Дав се засмя, пригласяха му и зяпачите, които не бяха много силни играчи, обаче разбраха, че старецът не е така самоуверен, както преди малко.

— И после?

— И после — ето! Местя тази невинна пешка…

— Не, аз питах за двете врати, за четирите равни игри и за пияницата Гутрие, който се е похвалил, че е победил машината.

— Лъже! — възмутено извика Крумх. — Никой, не е побеждавал досега машината. Поне от сто и тридесет години насам. Можеш ли да ми опишеш онзи тип?

— Би ли го познал? — Дав извади от джоба си микрофилма, който направи в онова наколно свърталище. Старецът дълго го разглежда, после измънка:

— Мисля, че си спомням мутрата му. Но той лъже.

— Значи, е постигнал равна игра…

— Да. После излезе от помещението през дясната врата и след няколко часа нашата пещера се разтърси като при излитане на космически кораб. И при твоето пристигане усетихме вибрациите от кацането… Пак ми хвърляш прах в очите! Сега ми отстъпваш дамата.

— Погледни добре! Нямаш друг изход, трябва да я вземеш.

— Тъй, изглежда — отвърна мрачно другият, — но ако я взема, ще засилиш атаката и вече нямам шансове за победа.

— Това, което ми разказа, е безкрайно интересно! Приемаш ли реми, старче?

— Приемам, върви по дяволите! През целия си живот не съм играл по-странна партия. Сега какви намерения имаш?

— Да направя това, което ти не си сторил: да вляза в клетката на звяра.

— Казах ти, че животът навън не е имал никаква стойност за мен.

— Липсва ти фантазия. Опитвали ли сте двама души да влезете там? Да речем, ти и още някой, който не умее да играе шах, но може да управлява космически кораб…

— Откакто живея тук, никому не е минало през ума такова нещо.

— Но сега би могло.

— Искаш да влезем заедно?

— Защо не? Аз непременно ще отида. Сам твърдиш, че равната игра отваря вратата вдясно. Не се съмнявам, че ще успея да постигна реми. Зад машината — пак ти ми го каза — стои човешки ум. А досега нито един човек не е успял да ме победи. — Дав се надигна от стола. — Впрочем убеден съм, че и ти можеш да постигнеш реми. Я ми кажи, на колко партии има право този, който се осмели да влезе?

— Не съм ги броил.

— Защо? Би било интересно да се знае…

— Мислиш ли? Защо ли не съм ги преброил?

— Защото си бил убеден, че никога няма да играеш с машината.

— Не само заради това… Не, не поради това. Сега вече знам: този, който играе в „клетката“, така закрива шахматната дъска, че е невъзможно да следиш ходовете му, случайно можеш да зърнеш нещо, когато стане от масата. Само последните позиции можеха да ми подскажат нещо, и то в редките случаи на равна игра.

— Все пак не си ли спомняш? Десет партии играеха ли се?

— Може би и повече…

— Гутрие твърди, че максималният брой на игрите бил двадесет.

— Пак е излъгал.

— Убеден ли си?

— Да. Той не е имал възможност да разбере какъв е максималният брой на игрите. Да предположим, че е постигнал реми при двадесетата партия. Щом като след това е офейкал, откъде може да знае дали други не са стигнали до същия резултат при петдесетата партия?

— А смяташ ли, че някой е изиграл толкова партии?

— Не. Искам само да кажа, че никой нищо не знае и че твоят пияница чисто и просто лъже.

— Не е изключено, но този лъжец все пак е влязъл в умъртвяващото светилище. Е, ще ме придружиш ли?

Старецът не отговори. Гледаше омаян стената зад Дав. Като опарен Дав се обърна, видя, че входът е осветен като екран и се спусна към него. Отвъд стената беше главоногото създание, което срещна при кацането си на Техом.

Дав почука на прозрачната стена, за да привлече вниманието му; после удари силно с един метален предмет; напразно се мъчеше: стената, която разделяше двете помещения, имаше необикновена якост и даже обезшумяваше ударите. Астронавтът с тяло на октопод стоеше с гръб към тях и закриваше шахматната маса.

Смешно раздвижи едно от пипалата си. Хладнокръвно любопитство завладя Дав: пред погледа му се бореха два свята.

По ръцете на астромекотелото (все пак бяха ръце щом принадлежаха на мислещо същество) започнаха да святкат фотоочи. След това странното създание подскочи, сякаш се разгневи от нещо, и се дръпна встрани от мястото, на което стоеше дотогава, а това позволи на Дав да види шахматната дъска. С един поглед прецени нелепото разположение на фигурите… Октоподът не познаваше тази игра!