Адриан Рогоз - Цената на бездната

— Чакам те — сърдечно изрече гласът, докато Дав минаваше край последната картина: срещата между Ким Керим и огромната машина, построена от него, за да победи себе си.

— Този ескалатор няма ли да спре най-после? — не можа да се сдържи Дав. — Да те зърна поне през „прозореца“, ако си Ким Керим, както предполагам.

Гласът се измя гърлено и лентата под краката на Дав престана да се движи.

— Ето, гледай!

— Значи, действително съществуваш.

— Вероятно, ако това, което ти разбираш под понятието „съществуване“ не е илюзия.

Сцената, която се виждаше през „прозореца“, се стори на Дав комична. Човекът и неговият шахматен робот седяха един срещу друг, обгърнати от странна почти семейна атмосфера. Навярно като присмех над самия себе си Керим бе дал на творението си своите собствени черти. Но никак не е странно, че машината, с която беше премерил силите си Дав и която вероятно представляваше усъвършенстван вариант на шахматния Инт. Орд. 18 18 Интегрален ординатор. Б.а. Хикс-17, по-малко приличаше на човек.

Партията, която играеха, беше прочута: историята я бе отбелязала като последна партия на Ким Керим. Той зарегистрирал на калкулатора Хикс-17 всичко познато дотогава в областта на шаха плюс алгоритмите от стила на Керим. Едва след поредица от бляскави победи, постигнати от робота в срещите с шампиони от различни планети, той добил право да играе със своя конструктор. И ето ги в решителния рунд, който последвал след петте партии, завършили наравно.

На картината прочутият шахматист беше осем-десетгодишен, но не изглеждаше променен в сравнение с портрета от времето, когато е бил на четиридесет и пет години. С несъразмерно голямата си глава върху ниско и набито тяло Ким Керим създаваше впечатление за необикновена телесна и умствена сила, ала тя странно противоречеше на нездравия му вид, който вероятно се дължеше на белите петна от витилиго по ръцете и лицето му.

Финалът върху шахматната дъска подсказваше приближаващо реми. Хикс-17 се беше окопал в коварна позиция, не пропускаше двете противникови пешки, стигнали почти до финала, и заплашваше с варианти, които според всички закони бяха неизбежни. С демоничен блясък в очите Ким Керим прекрачва границата на невъобразимото. Първо превръща пешките си в коне, след което с изключителна бързина постига странния, неповторимия мат с цар и два коня против цар с пешка.

Легендата твърди, че разгневен от тази победа, унищожил робота си и оттогава никой нищо не чул повече за Ким Керим, най-забележителния шахматист на всички времена.

Дав наблюдаваше толкова напрегнато страшния си двубой с Керим, че в първия миг, когато лентата отново се задвижи, той не усети.

— А с тебе кога ще играя — викна към Керим, но в същото време скалата пред него се плъзна встрани и освободи пътя му.

— Там, долу, ти игра с мене — отговори гласът. — Чакам те отново.

Дав напусна катакомбата, обхванат от безумно сладка носталгия: едновременно го прониза силен копнеж по Умна и страшно силно желание да играе шах.

Наоколо се стелеха хълмовете, преливаха един в друг като гънки. Краката на Дав оставяха следи по праха, покрил повърхността, но стъпките на неговите предшественици бяха заличени от вятъра. След като скита повече от час из този лабиринт от хълмове, го прониза унизителната мисъл, че прилича на мишка, която трябва да отговори на тест за ориентиране. Беше убеден, че върви в посоката, откъдето дойде, макар да съобрази на няколко пъти, че се върти на едно и също място.

Най-после, когато беше загубил търпение, зърна зад един хълм огромното гробище на космическите кораби. Но къде беше малкият му летателен апарат?

Нещо странно ставаше с него: двете чувства не изчезнаха; и желанието да види Умна, и стремежът да играе отново с Ким Керим не го напуснаха, даже се засилиха от гнева, предизвикан от необходимостта да извърви пътя дотам. Изглежда, тези противоречиви чувства му помогнаха да усети сега ясно онова привличане, срещу което се бореше главоногото при идването на Дав. В това настроение той се приближи до фунията, която му послужи като знак за ориентиране. На няколко десетки крачки намери летателния си апарат.

Той се спря, разколебан между две бездни.

При все че за пръв път в живота си претърпя поражение, той не се изплаши от гласа, който го зовеше към глъбините на планетата. Всякога би бил в състояние да постигне равна игра с чудовището, а някакъв глас му нашепваше, че може и да го победи. Защо да се противопоставя на този повик, за чието осъществяване в същност се беше родил? Нали Ким Керим заяви, че в действителност той е играл с него? „Шахматът не бива да се превръща в самоцел за тебе“ — чу отново последното желание на Грегори Богар. Обаче пак той му беше казал: „Шахът да бъде средство за твоето усъвършенстване!“ А как ще се усъвършенства, като върви срещу собствената си природа?