Рик Риърдън - Похитителят на мълнии

— Как си? — попита той.

— Все едно съм бил замразен и след това размразен в микровълнова.

— Съвсем нормално, предвид, че те е ужилил отровен скорпион от ямата. Можеш ли да ми кажеш какво точно се случи?

Разказах му набързо, като от време на време спирах, за да отпия от нектара.

Накрая задълго се възцари тишина.

— Не мога да повярвам, че Люк… — гласът на Анабет се прекърши. Изражението й беше ядосано и тъжно. — Не, не, мога да го повярвам. Дано боговете го прокълнат… Той страшно се промени след провала си.

— Трябва веднага да докладваме на Олимп — измърмори Хирон. — Ще отида още сега.

— Люк е на свобода — обадих се. — Трябва да го спра.

Учителят поклати глава.

— Не, Пърси, боговете ще…

— Те изобщо не искат и да чуват за Кронос! — прекъснах го. — Зевс обяви, че въпросът е приключен.

— Пърси, знам, че не ти е лесно, но не бива да хукваш да си отмъщаваш. Все още не си готов.

Не бях доволен, но подозирах, че Хирон е прав. Достатъчно беше да погледна ръката си, за да разбера, че в скоро време нямаше да мога да държа меч.

— Хирон… твоето пророчество от оракула е за Кронос, нали? В него става ли дума и за мен? И за Анабет?

Кентавърът смутено вдигна поглед към тавана.

— Пърси, не е редно да…

— Заповядали са да не ми казваш, така ли?

В погледа му се четеше тъга и състрадание.

— Ще станеш велик! Ще дам всичко от себе си, за да те подготвя. Но ако съм прав за пътя, който те очаква…

Отекна гръмотевица и разтресе прозорците.

— Добре, добре! — извика Хирон. — Млъквам!

Той въздъхна недоволно.

— Боговете си имат причина, Пърси. Не е хубаво човек да знае много за бъдещето си.

— Не може просто да си седим и нищо да не правим — рекох.

— Няма просто да си седим — обеща Хирон. — Но ти трябва да внимаваш. Кронос иска да помрачи разсъдъка ти. Иска в живота ти да царува хаос, мислите ти да бъдат забулени от страх и гняв. Не го позволявай. Учи търпеливо и чакай да дойде твоят миг.

— Стига да оживея дотогава.

Той сложи ръка на глезена ми.

— Довери ми се, Пърси. Ще живееш. Но първо трябва да решиш накъде ще поемеш през тази година. Не мога да ти кажа кой е правилният избор…

Имах чувството, че има категорично мнение по въпроса и едвам се сдържа да не го заяви.

— Трябва сам да решиш дали да останеш в лагера за учебната година, или да се върнеш в света на простосмъртните и да дойдеш тук следващото лято. Помисли си хубаво. Когато се върна от Олимп, ще ми кажеш какво си избрал.

Понечих да възразя. Исках да му задам още хиляди въпроси, но изражението му подсказваше, че сега не е моментът. Беше ми казал всичко, което можеше.

— Ще се опитам да се върна колкото се може по-скоро — обеща той. — Аргус ще бди над теб. — Обърна се към Анабет. — А, скъпа… теб вече те чакат.

— Кой? — попитах.

Не получих отговор.

Хирон излезе от стаята. Чух как колелетата бавно се спускат по стълбите.

Анабет беше приковала поглед в леда в чашата ми.

— Какво става? — попитах я.

— Нищо. — Остави чашата на масата. — Просто последвах съвета ти. Имаш ли нужда от нещо?

— Да. Помогни ми да се изправя. Искам да изляза.

— Не бива, Пърси.

Спуснах крака от кревата. Анабет ме подхвана, тъкмо преди да се стоваря на пода. Виеше ми се свят.

— Нали ти казах? — измърмори тя.

— Добре съм — настоях.

Не исках да лежа като инвалид, докато Люк обикаляше навън на свобода и кроеше планове да унищожи западната цивилизация.

Успях да направя крачка напред.

След това още една, подпирах се почти изцяло на Анабет.

Аргус ни последва, но стоеше отстрани.

Докато излезем, лицето ми беше покрито с пот. Стомахът ми се беше свил на топка. Едва стигнах до парапета.

Навън се беше спуснал сумрак.

Лагерът изглеждаше напълно опустял.

Хижите бяха тъмни, игрището за волейбол празно. Нито едно кану не се плъзгаше по езерото. Отвъд горичката и ягодовите полета Лонг Айлънд блещукаше на последните лъчи на слънцето.

— Какво ще правиш? — попита Анабет.

— Не знам.

Имах чувството, че Хирон предпочиташе да остана в лагера, за да ми отдели повече внимание за обучението, но не бях сигурен дали аз го исках. А и не желаех да я оставя сама в компанията на Клариса…

Анабет облиза устни и тихо рече:

— Аз се прибирам у дома, Пърси.

Зяпнах я.

— При баща ти?

Посочи към хълма. Близо до елата на Талия досами вълшебните граници на лагера се виждаха няколко души — две деца, жена, висок рус мъж. Те като че ли чакаха нещо. Мъжът държеше раница, която отдалеч приличаше на онази, която Анабет беше взела от „Воден свят“ в Денвър.