Рик Риърдън - Похитителят на мълнии

Намерихме едно сенчесто местенце край потока, близо до мястото, където бях счупил копието на Клариса при първата ни игра за знамето. Седнахме на един голям камък, пиехме кола и гледахме слънчевите лъчи в гората. Поговорихме си малко за дреболии — за „плени знамето“, за хватки във фехтовката и така нататък.

След това Люк попита:

— Не ти ли се иска отново да поемеш на подвиг?

— Където на всяка крачка да ме напада някое чудовище? Шегуваш ли се?

Той вдигна вежди недоверчиво.

— Да, иска ми се — признах. — А на теб?

Сянка помрачи лицето му.

Бях свикнал да слушам как момичетата въздишат колко красив бил Люк, но в момента той ми се стори уморен, ядосан и направо грозен. Русата му коса сивееше на яркото слънце. Белегът на лицето му изглеждаше по-дълбок от обикновено. Заприлича ми на старец.

— Живея за постоянно в лагера от четиринайсетгодишен — рече той. — Откак Талия… знаеш историята. През цялото време само се упражнявах. Нямах шанса да бъда нормален тийнейджър в истинския свят. След това ме пратиха на подвиг и когато се върнах, все едно ми казаха: „Добре, дотук беше. Сбогом.“

Смачка кутийката от кока-кола и я хвърли в потока.

Сепнах се. Едно от първите неща, които човек научавате в лагера, беше „Не изхвърляй боклуци“. Защото иначе ще те навестят нимфите и наядите и ще ти го върнат тъпкано. Някоя нощ ще се пъхнеш под завивките и ще откриеш, че леглото ти е пълно със стоножки и кал.

— Лавровите венци да вървят по дяволите! — заяви Люк. — Нямам намерение да свърша като прашните стари трофеи на тавана в голямата къща.

— Звучиш все едно се каниш да заминеш.

Той се усмихна криво.

— Да, заминавам, Пърси. Доведох те тук, за да се сбогуваме.

Щракна с пръсти. В краката ми пламна огън и от него изпълзя нещо лъскаво и черно, голямо колкото дланта ми. Скорпион.

Посегнах към химикала.

— На твое място не бих го правил — предупреди ме Люк. — Скорпионите от ямата могат да скачат до три метра. Жилото му лесно би пробило дрехите ти. За по-малко от шейсет секунди ще си мъртъв.

— Какво…

И в този миг ми просветна.

„Който приятел зове се, предателство сее.“

— Значи ти си бил…

Той се изправи спокойно и потри длани в джинсите си.

Скорпионът не му обръщаше никакво внимание. Черните му кръгли очи бяха вторачени в мен, щипката отзад заплашително потракваше.

— Много неща видях на този свят, Пърси — рече Люк. — Не го ли усещаш — мракът приближава, чудовищата стават по-силни? Не си ли даваш сметка, че няма смисъл? Геройските подвизи са нищо, боговете ни разиграват като пешки. Още преди хиляди години е трябвало да ги свалят, но те все още се държат, благодарение на нас, техните деца.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Люк… все пак те са наши родители.

Той се изсмя.

— И какво от това? Нима трябва да ги обичам заради това? Прословутата им „Западна цивилизация“ е болест, Пърси. Тя унищожава света. Единственият начин да я спрем е да я изгорим до основи, да започнем наново нещо по-честно и справедливо.

— И ти си луд като Арес.

Очите му пламнаха.

— Арес е глупак. Той така и не разбра кой е господарят, на когото служеше. Ако имах време, бих ти обяснил, Пърси. Но се страхувам, че няма да живееш достатъчно дълго.

Скорпионът започна да се катери по крачола ми.

Не можеше да няма начин да се измъкна. Трябваше да измисля нещо.

— Кронос — обадих се. — На него служиш.

Изведнъж застудя.

— Внимавай с имената — предупреди ме Люк.

— Кронос те е подучил да откраднеш мълнията и шлема. Говорил ти е в сънищата ти.

Клепачите му трепнаха.

— И на теб ти говореше, Пърси. Но ти отказа да се вслушаш.

— Промил ти е мозъка, Люк.

— Грешиш. Показа ми, че пропилявам напразно заложбите си. Знаеш ли какъв беше подвигът ми преди две години, Пърси? Баща ми Хермес искаше да открадна златната ябълка от градината на Хесперидите и да я занеса на Олимп. След толкова обучение, ето какво геройство успя да ми измисли!

— Това не е лесна задача — рекох. — Един от подвизите на Херкулес.

— Именно — кимна Люк. — Къде е славата в това да повтаряш неща, вече правени преди теб? Боговете не умеят нищо друго, освен да повтарят миналото. Задачата не ми беше по вкуса и не вложих всичко от себе си. От дракона в градината ми остана това — посочи белега си — и когато се върнах, ме посрещна само съжаление. Идеше ми да разруша Олимп, да не оставя камък върху камък, но се насилих да чакам. Започнах да сънувам Кронос. Той ме убеди да открадна нещо, което си заслужава, на което никой друг герой не е имал смелост да посегне. Когато отидохме на екскурзията за зимното слънцестоене, докато останалите спяха, се промъкнах в тронната зала и взех мълнията на Зевс. А след това и шлема на Хадес. Направо не е за вярване колко беше лесно. Олимпийците са толкова надменни, изобщо не им минава през ума, че някой може да посмее да открадне от тях. Охраната им е под всякаква критика. Бях прекосил половината щат, когато чух тътена на бурята зад гърба ми и разбрах, че са открили кражбата.