Рик Риърдън - Похитителят на мълнии

— Гейб е просто ядосан, скъпи — рече мама. — Ще поговоря после с него. Сигурна съм, че нещата ще се подредят.

— Никога няма да се подредят, докато Гейб е тук.

Тя смутено дръпна ръка.

— Може… може да те водя с мен на работа до края на лятото. А през есента, ако намерим друго училище…

— Мамо.

Тя сведе поглед.

— Опитвам се, Пърси… Просто ми трябва малко време.

На леглото се появи един пакет. Бих могъл да се закълна, че преди миг го нямаше.

Леко посмачкана картонена кутия с големината долу-горе на баскетболна топка. Адресът беше написан с моя почерк:

Отгоре с черен маркер с големи решителни букви беше адресът на нашия апартамент и думите:

ВРЪЩА СЕ НА ПОДАТЕЛЯ

И изведнъж ми просветна какво ми беше казал Посейдон на Олимп.

Пакет. Избор.

„Каквото и да направиш, ти си мой син. Истински син на бога на моретата.“

Обърнах се към майка ми.

— Мамо, искаш ли Гейб да изчезне?

— Пърси, не е толкова лесно…

— Просто ми кажи. Този простак те е удрял. Искаш ли да изчезне или не?

Тя се поколеба и след това кимна едва доловимо.

— Да, Пърси, искам. И се опитвам да събера смелост да му го кажа. Но ти не можеш да го направиш вместо мен. Не можеш ти да решаваш проблемите ми.

Погледнах кутията.

Можех да реша проблема й. Исках да отворя кутията, да изсипя това вътре на масата за покер. Можеше да сложа началото на моя градина със статуи, направо тук, във всекидневната.

Точно това би направил един истински герой в легендите. Точно това заслужаваше Гейб.

Но героичните истории винаги завършваха трагично. Поне така ми беше казал Посейдон.

Спомних си Подземното царство. Представих си как духът на Гейб се носи завинаги в полята на Асфодел или е обречен на някакви ужасяващи мъки отвъд бодливата тел на Наказателните полета — обречен на вечна игра на покер, потопен до кръста във врящо олио под звуците на опера. Имах ли правото да пратя някого там? Дори и Гейб?

Преди месец не бих се поколебал изобщо. Но сега…

— Мога да го направя — рекох. — Един поглед в кутията и никога повече няма да те нарани.

Тя погледна кутията и като че ли веднага се досети.

— Не, Пърси — отстъпи крачка назад. — Не можеш.

— Посейдон каза, че си принцеса — рекох. — Че не е срещал жена като теб от хиляди години.

Лицето й пламна.

— Пърси…

— Заслужаваш нещо по-добро, мамо. Да отидеш в колеж, да завършиш висше образование. Да напишеш роман, да срещнеш някой симпатичен мъж, да живееш в хубава къща. Вече не е нужно да ме предпазваш и да останеш с Гейб. Нека те отърва от него.

Тя избърса сълзите от бузите си.

— Същият си като баща си — рече тя. — Веднъж той ми предложи да спре прилива заради мен. Да ми построи дворец на морското дъно. Мислеше, че може да реши всички проблеми само с махане на ръка.

— Че какво лошо има в това?

Пъстрите й очи се приковаха в мен.

— Мисля, че сам знаеш отговора, Пърси. Достатъчно приличаш на мен, за да ме разбереш. За да постигне нещо значимо, човек сам трябва да се пребори за него. Не мога да позволя някой бог да се грижи за мен… или за сина ми. Трябва сама да намеря смелост. Твоят подвиг ми го напомни.

Вслушахме се в дрънченето на чиповете за покер, ругатните и бърборенето на телевизора от другата стая.

— Ще ти оставя кутията — рекох. — Ако отново те заплаши…

Тя пребледня, но кимна.

— А къде ще отидеш ти?

— В лагера.

— За лятото? Или завинаги?

— Не съм сигурен още. Зависи.

Приковахме поглед един в друг и мълчаливо се разбрахме. Щяхме да видим какво щеше да е положението в края на лятото.

Тя ме целуна по челото.

— От теб ще стане истински герой, Пърси. Най-великият от всички.

За последен път огледах стаята си. Имах чувството, че никога повече няма да я видя. След това с мама поех към вратата.

— Тръгваш ли си вече, вагабонтин? — извика Гейб. — Дано никога повече не те видя.

Поколебах се за последен път. Нима можеше да пропусна този шанс да си отмъстя? Тръгвах си, без да съм спасил майка си.

— Хей, Сали! — извика той. — Какво стана с шницела? В очите на майка ми блесна стоманен гняв. Бях сигурен, че я оставях в добри ръце. Нейните собствени.

— Идва ей сега, скъпи — извика тя. — Шницел изненада! Погледна ме и ми намигна.

Последното, което видях преди да се затвори вратата, беше как майка ми се взира в Гейб, все едно вече си го представяше как би изглеждал като градинска статуя.