Рик Риърдън - Похитителят на мълнии

Но все пак не биваше да забравям и мама. За първи път имах възможността да живея с нея цяла година, и то без Гейб. Да си бъда у дома и през свободното време да обикалям из града. Спомних си какво беше казала Анабет по време на пътуването ни, от което като че ли бяха изминали хиляди години: „Истинският свят е там, където са чудовищата. Там разбираш дали те бива с меча или не.“

Замислих се за съдбата на Талия, дъщерята на Зевс. Чудех се колко ли чудовища ще ме нападнат, ако напусна лагера. При прекосяването на страната едва не загинах десетина пъти. Ако останех на едно място за учебната година, без Хирон и без приятелите ми, които да ми помагат, дали с мама щяхме да оцелеем до следващото лято? Стига, разбира се, тестовете и писането на есета в училище да не ме уморяха преди това.

Реших да сляза до арената да потренирам с меча. Това може би щеше да проясни мислите ми.

Лагерът вече изглеждаше опустял. Всички бяха в хижите, за да си събират багажа, или тичаха насам-натам с метли и кофи, за да приготвят за последната инспекция. Аргус помагаше на децата на Афродита да мъкнат лъскавите си куфари „Гучи“ и несесери с гримове до портала, откъдето щеше да ги вземе автобусчето и да ги закара до летището.

Все още не се налагаше да мисля за заминаване. Щях да се съсредоточа изцяло в тренировката. Оказа се, че и на Люк му беше дошла същата идея. Раницата му беше подпряна на стената. Тренираше сам, дуелираше се с чучелата с меч, който виждах за първи път. Явно беше от истинска обикновена стомана, тъй като Люк направо отсичаше пълните със слама глави.

Оранжевата му риза беше подгизнала от пот. Изражението му беше толкова напрегнато, че все едно животът му наистина беше в опасност. Наблюдавах го запленен как разпердушинва цялата редица чучела, разсича крайници и ги превръща в купчина слама и разпилени доспехи.

Сражаваше се с обикновени чучела, но въпреки това се изпълних с преклонение пред умението му. Той наистина беше невероятен майстор на меча. За пореден път се зачудих как беше възможно да се е провалил с подвига си.

Когато най-сетне ме видя, Люк застина насред замахването си.

— Пърси.

— Извинявай — рекох смутен. — Просто…

— Няма нищо — отвърна той и свали меча си. — Упражнявах се за последен път.

— Тези чучела вече за нищо не стават. Люк сви рамене.

— Всяко лято правим нови.

Сега, когато мечът вече не се стрелкаше мълниеносно насам-натам, забелязах, че не беше съвсем обикновен. Острието беше направено от два метала — едната страна от бронз, другата — от стомана. Люк забеляза погледа ми.

— Новата ми играчка. Клеветник.

— Клеветник ли?

Той вдигна меча и острието заблестя зловещо на слънцето.

— Едната страна е божествен бронз, а другата — закалена стомана. Върши работа както за смъртни, така и за безсмъртни.

Спомних си какво ми беше казал Хирон, преди да поема към своя подвиг — че героят никога не бива да наранява смъртни, освен в краен случай.

— Не знаех, че се правят такива оръжия.

— Не се правят — съгласи се Люк. — Клеветник е единствен по рода си.

Усмихна ми се и прибра меча в ножницата.

— Знаеш ли, мислех да дойда да те потърся. Какво ще кажеш да отидем за последен път до горичката да си намерим някое чудовище?

Поколебах се.

Би трябвало да се радвам, че Люк се държеше толкова приятелски. След връщането ми от подвига той като че ли се беше дръпнал леко. Опасявах се, че може да ме е намразил заради вниманието, което бях привлякъл към себе си.

— Мислиш ли, че е добра идея? — попитах. — Все пак нали…

— О, стига! Да вървим. — Метна раницата на гърба си и взе кашонче с кутийки кока-кола. — Питиетата са от мен.

Зачудих се откъде се беше сдобил с колата. В лагерния магазин не се продаваха обикновени безалкохолни. А и нямаше начин да ги вкараш нелегално, освен ако не ти помогне някой сатир.

Разбира се, вълшебните чаши на масата за вечеря се пълнеха с всичко, което си пожелаеш, но вкусът беше съвсем различен от този на истинската кока-кола.

Захар и кофеин. Не устоях на изкушението.

— Идвам. Защо не?

Навлязохме в гората и пообикаляхме в търсене на някое чудовище, с което да премерим силите си, само че беше твърде горещо. И най-глупавите чудовища сигурно бяха обявили сиеста и се бяха свили в прохладните си пещери.

Зърнахме само една златиста сърна да пробягва между дърветата и изобщо не ни мина през ума да я подгоним. Сърните тук принадлежаха на Артемида. Люк ми беше казал, че главата на последния, който бил убил кошута, се озовала закачена над камината в №8.