Рик Риърдън - Похитителят на мълнии

Анабет го прегърна и му заръча да внимава.

Аз го попитах откъде мисли да започне.

— Ами… това е тайна — измърмори той смутено. — Иска ми се да можехте да дойдете с мен, но хората и Пан…

— Разбираме — кимна Анабет. — Взе ли си достатъчно консервни кутии за из път?

— Аха.

— Преговори ли мелодиите за тръстиковата свирка?

— Стига, Анабет! — извика възмутено той. — Като някоя стара мама коза си!

Но си личеше, че само се преструваше.

Взе тояжката си и метна раницата на рамо. Изглеждаше като обикновен стопаджия, каквито човек често среща край пътя — нищо не беше останало от дребосъка, когото защитавах в училището.

— Е — рече Гроувър, — пожелайте ми късмет.

Отново прегърна Анабет. Потупа ме по рамото и пое през дюните.

Над главите ни избухнаха първите фойерверки — Херкулес убива немейския лъв, Артемида преследва глигана, Джордж Вашингтон (който, между другото, се оказа син на Атина) пресича Делауеър.

— Хей, Гроувър! — извиках.

Той се обърна, вече почти беше навлязъл в гората.

— Където и да отидеш, надявам се там да правят хубава енчиладас.

Гроувър се усмихна и след миг изчезна между дърветата.

— Някой ден ще го видим отново — рече Анабет.

Надявах се да е права. Но нали никой не се беше завръщал от това търсене повече от две хиляди години… Не, нямаше да мисля за това. Гроувър щеше да е първият.

Юли отмина.

Запълвах си времето с измислянето на нови стратегии за пленяване на знамето, сключвах съюзи с другите хижи, за да не попадне то в ръцете на Арес. Най-сетне успях да преодолея стената за катерене, без да се изгоря от потоците лава.

От време на време минавах покрай голямата къща, хвърлях поглед към таванските прозорчета и мислех за оракула. Опитвах се да се убедя, че пророчеството се е изпълнило.

„На запад те чака богът двулик.“

Да, така беше — макар че двуликият бог се беше оказал Арес, а не Хадес.

„Откраднатото ще върнеш на господаря велик.“

И това го бях направил. Мълнията беше при Зевс. Шлемът на мрака беше обратно на главата на Хадес.

„Който приятел зове се, предателство сее.“

Ето това все още ме притесняваше. Арес се беше престорил на мой приятел и след това ме предаде. Може би точно за това беше говорил оракулът…

„Да спасиш най-скъпото не ще съумееш.“

Да, не бях спасил майка си, но я оставих сама да се спаси и знаех, че така и трябва да бъде.

Защо тогава нещо продължаваше да ме човърка отвътре?

И изведнъж дойде последният ден от лятната ваканция.

Оставаше ни само една вечеря заедно. Изгорихме част от храната в чест на боговете. Край лагерния огън ни раздадоха по едно мънисто.

И аз получих кожена връвчица с мънисто за първото ми лято тук, радвах се, че светлината на огъня прикрива изчервеното ми лице. Мънистото беше чисто черно, само в средата искреше морскозелен тризъбец.

— Решението беше единодушно — обяви Люк. — Това мънисто е знак за първия син на бога на моретата в лагера и за подвига, извършен от него в мрачното Подземно царство, за да възпре войната!

Всички станаха и заръкопляскаха. Дори и децата на Арес се почувстваха длъжни да се изправят. Приятелите на Анабет я избутаха напред, за да приеме и тя своя дял от овациите.

Не знам дали някога съм се чувствал толкова щастлив и толкова тъжен, както в този момент. Най-сетне бях намерил своето семейство — хора, които ме обичаха и смятаха, че съм постъпил правилно. А на сутринта повечето от тях щяха да си заминат до следващото лято.

На другата сутрин намерих едно листче на нощното шкафче.

Знаех, че е от Дионис, тъй като той винаги изписваше погрешно името ми.

Скъпи Питър Джонсън

Ако възнамерявате да останете в лагера за учебната година, моля уведомете ни до обяд. В противен случай ще приемем, че сте заминали или загинали от ужасна смърт. Почистващите харпии ще започнат работа по залез-слънце. Те имат правото да изядат всеки нерегистриран обитател на лагера. Всички принадлежности, които оставите тук, ще бъдат изгорени в лавата.

С пожелания за приятен ден:

Това беше един от многото неприятни ефекти от СДВ — така и не можех да свикна да гледам насериозно на крайните срокове. Цялото лято беше изминало, а още не бях отговорил нито на мама, нито на лагера какво смятам да правя. А сега ми оставаха само няколко часа, за да реша.

На пръв поглед изборът не трябваше да е толкова труден. Девет месеца обучение за герой или девет месеца седене в класната стая — ха!