Рик Риърдън - Похитителят на мълнии

Скорпионът вече беше стигнал до коляното ми и ме наблюдаваше с лъскавите си очи.

Опитах се да прикрия треперенето на гласа си.

— И защо не ги занесе направо на Кронос?

Усмивката му помръкна.

— Бях прекалено самоуверен. Зевс изпрати синовете и дъщерите си по следите ми — Артемида, Аполон, баща ми Хермес. Но ме хвана Арес. Можеше да го победя, но не внимавах достатъчно. Обезоръжи ме, взе шлема и мълнията и заплаши, че щом ги върне на Олимп, ще ме погребат жив. Но тогава чух гласа на Кронос, той ме подучи какво да отвърна. Примамих Арес с обещание за голяма война между боговете. Казах му, че само трябва да скрие мълнията и шлема за известно време и да гледа отстрани как другите се бият. Очите му направо пламнаха. Знаех, че е захапал кукичката. Пусна ме и се върнах на Олимп, преди някой да е забелязал отсъствието ми. След това господарят на титаните… наказа ме с кошмари. Заклех се, че повече няма да се проваля. После, когато вече се бях върнал в лагера, сънувах, че ще се появи нов герой, който може да бъде подлъган да пренесе шлема и мълнията от Арес до Тартар.

— Значи ти си повикал хрътката на Хадес онази нощ в гората?

— Трябваше да накараме Хирон да мисли, че в лагера не си в безопасност, така че да те пусне на подвиг. Да потвърдим страховете му, че Хадес е по петите ти. И номерът свърши работа.

— Летящите маратонки са били омагьосани — рекох. — Трябвало е да ме отнесат заедно с раницата в Тартар.

— Което щеше да стане, ако ги носеше ти. Но ти си ги дал на сатира. Гроувър прецаква всичко, до което се докосне. Дори и магията.

Люк сведе поглед към скорпиона, който сега си почиваше на бедрото ми.

— Трябваше да намериш смъртта си в Тартар, Пърси, но не се тревожи, ще оставя малкия си приятел да се погрижи за това.

— Талия е жертвала живота си заради теб — озъбих се аз, — а ти така ли й се отплащаш?

— Не говори за Талия! — извика той. — Боговете я оставиха да умре! И това е едно от нещата, за които ще ги накарам да си платят!

— Не съзнаваш ли, че те използват, Люк? И теб, и Арес. Не слушай Кронос.

— Мен ли ме използват? — пронизително изпищя той. — Я погледни себе си. Баща ти да е направил нещо за теб? Кронос ще излезе от ямата. Ти само го забави. Ще хвърли олимпийците в Тартар и ще прогони хората обратно в пещерите. Ще останат само най-силните — тези, които са готови да му служат.

— Прибери си скорпиона — рекох. — Щом си толкова силен, изправи се сам срещу мен.

Люк се усмихна.

— Добър опит, Пърси. Но аз не съм Арес. Не можеш да ме излъжеш. Господарят ми ме очаква. В негово име ще извърша още много подвизи.

— Люк…

— Сбогом, Пърси. Идва нова Златна епоха. Но ти няма да си част от нея.

Обгърна го тъмен облак и изчезна.

Скорпионът атакува.

Забърсах го с ръка и извадих меча си. Насекомото скочи към мен и го разсякох на две във въздуха.

Понечих да се поздравя за успеха, но в този миг погледът ми попадна на ръката ми. На дланта ми имаше голяма червена подутина, от която се процеждаше жълтеникава гной. Все пак скорпионът беше успял да ме ужили.

Ушите ми бумтяха. Всичко пред очите ми плуваше.

Водата! Предишния път тя ме беше спасила.

Доклатушках се до потока и топнах ръката си, но като че ли нищо не се случи. Отровата беше силна. Тъмна пелена се спусна пред очите ми. Едва се държах на краката си.

Люк ми беше казал, че за шейсет секунди ще умра.

Трябваше да се върна в лагера. Ако паднех тук, през нощта чудовищата щяха да ме изядат. И никой нямаше да разбере какво е станало с мен.

Краката ми тежаха, все едно бяха от олово. Челото ми пламтеше. Поех с полюляване към лагера, нимфите се размърдаха в дърветата.

— Помощ… — прошепнах. — Помогнете ми…

Две ме подхванаха под мишниците и ме задърпаха. Стигнах до поляната, някой извика за помощ, един кентавър наду рога си.

И над мен се спусна мрак.

Събудих се със сламка в устата. През нея пиех нещо като шоколадови бисквитки в течно състояние. Нектар.

Отворих очи.

Намирах се в леглото в болничното отделение в голямата къща, дясната ми ръка беше бинтована. В ъгъла стоеше на пост Аргус. Анабет седеше до мен, държеше чашата с нектар и слагаше компрес на челото ми.

— Ето ме пак — измърморих.

— Идиот! — извика Анабет и това ми подсказа, че се радваше да ме види в съзнание. — Беше позеленял и направо сивееше, когато те открихме. Ако не беше Хирон…

— Не, не — обади се Хирон. — Доброто състояние на Пърси също изигра своята роля.

Той седеше в другия край на леглото в човешката си форма и затова не го бях забелязал. Долната част на тялото му беше свита в инвалидната количка, а горната беше облечена със сако и вратовръзка. Усмихна се, но лицето му беше уморено и бледо, все едно е седял цяла нощ да преглежда контролни по латински.