Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— И според вас истината е…

— Че известни военнопрестъпници са транспортирани в Англия — и на други места — и са им предложени и осигурени нови самоличности, нов живот.

— В замяна на какво?

— Мислете, инспекторе. Говоря за началото на Студената война. Знаете старата поговорка: „Врагът на врага ми е мой приятел.“ Убийците са били защитени от тайните служби. Военното разузнаване им е предложило работа. Повтарям: има много хора, които не биха искали, меко казано, истината да види бял свят.

— Е, и?

— Един открит съд ще я изкара наяве.

— Май ме предупреждавате за наличие на призраци в замъка, прав ли съм?

Леви допря длани една в друга почти като при молитва.

— Изглежда, срещата ни не дава задоволителни резултати, за което се извинявам. Ще удължа престоя си тук с още няколко дни или повече, ако се наложи. Да се надявам ли, че ще опитаме отново?

— Не знам.

— Ще помислите върху предложението ми, нали? — Леви протегна ръка и Ребус я пое. — Ще бъда тук, инспекторе. Благодаря за отделеното време.

— Всичко най-добро, господин Леви.

— Шалом, инспекторе.

Ребус седеше на бюрото си, опитвайки се безуспешно да изтрие спомена от ръкостискането с Леви. Заобиколен от папките по случилото се в онова нещастно френско градче преди десетки години, той се чувстваше като уредник на музей, посещаван само от специалисти и чудаци. Да, злото беше вилняло там, но Джоузеф Линц ли бе отговорен за него? И дори да е така, дали пък не беше изкупил вината си през изминалия половин век? Ребус направи опит да се свърже с офиса на прокурора, за да им даде отчет за стореното от него досега. Оттам му благодариха учтиво за обаждането. Следващата му стъпка бе среща с Фермера.

— Влизай, Джон. Какъв е проблемът?

— Знаете ли, че Националният води наблюдение в нашия район?

— Имаш предвид „Флинт Стрийт“.

— Знаете, така ли?

— Държат ме в течение.

— Кой е връзката?

Фермерът се намръщи.

— Джон, казах вече: те ме държат в течение.

— Излиза, че няма връзка на улично ниво, прав ли съм? — Фермерът замълча. — Според правилата следва да има такава.

— Къде се целиш, Джон?

— Искам тая работа.

Фермерът се втренчи в бюрото си.

— Ти работиш върху Линц.

— Искам тая работа.

— Джон, този вид работа означава дипломатичност. Никога не си бил силен в тая област.

Ребус разказа за Кандис, изтъквайки, че — волю или неволю — той вече е обвързан със случая.

— …И тъй като съм вече вътре в нещата — приключи той, — бих могъл да действам официално като връзка между двете управления.

— А френската история?

— Тя, естествено, остава на първо място.

Фермерът се втренчи изпитателно в него, но Ребус дори не мигна.

— Добре — отстъпи най-сетне той.

— Ще съобщите на Фетс, нали?

— Да.

— Благодаря. — Ребус се обърна към вратата.

— Джон… — Фермерът стоеше прав зад бюрото си. — Знаеш какво ще кажа сега.

— Да не се опитвам да настъпвам прекалено много болезнени мазоли, да не се впускам в поредния си малък личен кръстоносен поход, да поддържам редовно връзка с вас и да не предавам доверието ви в мен. Познах ли?

Фермерът клатеше развеселено глава.

— Изчезвай.

И Ребус го послуша.

Когато влезе, Кандис скочи така стремително от стола си, че той падна с трясък на пода. Тя изтича напред и го прегърна, докато Ребус оглеждаше присъстващите в стаята за разпити във Фетс: Ормистън, Клейвърхаус, доктор Колхун и униформена полицайка.

Колхун носеше костюма от предния ден и нервничеше по същия начин. Ормистън вдигна стола на Кандис: той стоеше до едната стена, а Клейвърхаус седеше на масата до Колхун с разтворен бележник отпред и химикалка върху него.

— Казва, че се радва да ви види — преведе монотонно Колхун.

— Нямаше начин да разбера, добре, че ми го казахте.

Кандис беше с нови дрехи: дънки, прекалено дълги за нея и обърнати с десетина сантиметра нагоре при глезена, черен вълнен пуловер с остро деколте. Скиорското й яке бе метнато върху облегалката на стола.

— Накарай я да седне — обади се раздразнено Клейвърхаус. — Нямаме много време.

За Ребус нямаше стол и той застана до Ормистън и полицайката. Кандис се върна към историята, която бе започнала да разказва, но непрекъснато поглеждаше към него. До бележника на Клейвърхаус имаше кафява папка и плик със стандартни размери. Върху плика лежеше черно-бяла снимка на Томи Телфорд.

— Познава ли го? — запита Клейвърхаус, потропвайки с химикалка по снимката.