Иън Ранкин - Врагът на моя враг

Вероятно беше неусетно заспал. Събуди се от допира на пръстите й върху коленете му. Кандис стоеше пред него само по фланелка и го гледаше втренчено, все още с ръце на коленете му. Той се усмихна, поклати глава и я поведе обратно към леглото. Тя послушно легна по гръб с разперени ръце. Той пак поклати глава и грижливо я зави.

— Това е миналото ти, Кандис, а то е вече зад гърба ти — каза й ласкаво той. — Лека нощ.

Ребус се върна на дивана и легна с пожеланието Кандис да престане да повтаря името му. Дорс: „Греховни копнежи“.

Събуди се от почукване на вратата: иззад пердето надничаше все още тъмно нощно небе. Забравил беше да затвори прозореца и в стаята бе студено. Телевизорът все още работеше, но Кандис спеше: одеялото беше изритано, а около голите й крака и бедра бяха пръснати шарени обвивки от шоколад. Ребус я загъна, после отиде на пръсти до вратата, погледна през шпионката и отвори.

— Слава Богу, че ме сменяш. Благодаря ти — прошепна той на Сайобан Кларк.

Тя носеше издута полиетиленова чанта.

— Благодари на Бога за наличието на нощни магазини.

Кларк хвърли бегъл поглед на спящата жена и започна да разтоварва чантата.

— Двата сандвича са за тебе, а за Спящата красавица нося някои от дрехите си. Ще свършат работа, докато отворят магазините.

Ребус веднага захапа първия сандвич: салатата със сирене между две филии бял хляб никога не му се беше струвала толкова вкусна.

— Как ще се прибера вкъщи? — запита той.

— Извиках такси. — Кларк погледна часовника си. — Ще пристигне след две минути.

— Какво ли ще правя без теб?

— В нашата работа възможностите са две: или се смръзваш до смърт, или умираш от глад. — Тя затвори прозореца. — А сега се изпарявай.

Ребус погледна Кандис за последен път, преборвайки се с желанието да я събуди, за да я увери, че не си отива завинаги. Но тя спеше така дълбоко. А и Сайобан ще се погрижи за всичко, знаеше го.

Натика втория сандвич в джоба си, хвърли ключа от стаята върху дивана и излезе.

Четири и половина. Таксито бръмчеше на празен ход отвън. Ребус прегледа наум всички възможни места, където би могъл да изкрънка питие по това време на денонощието. Не си спомняше откога не бе пил: не броеше дните.

Накрая даде адреса си на шофьора и се отпусна назад. Мислеше за Кандис, заспала там като дете, засега защитена. Мислеше и за Сами, вече прекалено порасла, за да има нужда от баща си. Сигурно и тя спи сега, сгушена в Нед Фарлоу. Сънят беше израз на невинността. Дори градът изглеждаше невинен в съня си. Понякога откриваше у него красота, недокосната от цинизма му. Някой в някакъв бар — напоследък? или преди години? — го беше предизвикал да даде определение на романтиката. Как би могъл да го направи? Видял бе твърде много от обратната страна на любовта: кървава, измъчена поредица от хора, убити от любов или от липса на любов. Когато зърваше някъде искрящата усмивка на все още жива красота, той реагираше само с циничната убеденост, че един ден тя ще избледнее или ще оскотее. Виждал бе любовни двойки в градините на „Принсес Стрийт“ и си ги бе представял по-долу по пътя, на житейските кръстовища, където се срещаха предателството и конфликтът. Гледаше сърцата по магазините по случай Деня на свети Валентин и бе виждал истински разбити сърца — обилно кървящи, умиращи сърца.

Но не бе споделил нито дума от тези видения с инквизитора си от бара.

„Назови романтиката“, това бе предизвикателството. И какъв беше отговорът на Ребус? Вдигнал беше нова чаша бира и бе целунал демонстративно хладното стъкло.

Спа до девет часа, взе душ, приготви си кафе. После телефонира до мотела и Сайобан го увери, че всичко е наред.

— Постресна се малко, когато се събуди и видя мен вместо теб. Непрекъснато повтаря името ти. Казах й, че пак ще дойдеш.

— Какъв е планът?

— Пазаруване — ще прескочим набързо до „Гайл“. После — Фетс: доктор Колхун идва следобед за час. Ще видим какво ще измъкнем.

Ребус стоеше до прозореца и се взираше в пустата и влажна „Ардън Стрийт“.

— Грижи се за нея, Сайобан.

— Бъди спокоен, няма да има проблеми.

Ребус знаеше, че няма основание за тревога: щом като Сайобан беше поела нещата. Тази беше първата й акция, откакто я преместиха в Националния, и тя ще се постарае да не допусне издънка.

Звънът на телефона го завари в кухнята.

— Инспектор Ребус? — Непознат глас.

— Кой е?

— Казвам се Давид Леви. Никога не сме се срещали. Извинявайте, че ви търся вкъщи: Матю Вандерхайд ми даде телефонния ви номер.