Иън Ранкин - Врагът на моя враг

Кандис слезе от колата едва когато видя, че и Ребус тръгва към входа.

— Ти си светлината в живота й — не се сдържа Ормистън. Регистрираха я като госпожа Ангъс Камбъл. Личеше си, че двете ченгета от Националния си знаят работата и не го вършат за пръв път. Ребус наблюдаваше внимателно администратора, но Клейвърхаус го успокои с леко намигване: техен човек, добре проверен.

— Втория етаж, Малкълм — поръча Ормистън. — Няма защо да се надзърта през прозорците. Стая номер 20.

— Ще остане ли някой с нея? — запита Ребус, докато изкачваха стълбите.

— Ще има човек в стаята й — обясни Клейвърхаус. — Ще е прекалено очевадно да висим на стълбищната площадка отпред, а и задниците ни ще замръзнат. Даде ли ми номера на Колхун?

— Ормистън го има.

Ормистън отключваше вратата.

— Кой ще бъде пръв?

Клейвърхаус сви рамене. Кандис гледаше настоятелно Ребус: изглежда, схващаше за какво говорят. После впи импулсивно пръсти в ръката му и ги заля с поток неразбираеми слова, местейки поглед от Клейвърхаус към Ормистън и обратно, като непрекъснато размахваше ръката на Ребус.

— Всичко е наред, Кандис, честна дума. Те ще се грижат за тебе.

Тя клатеше неуморно глава, държеше го с една ръка, сочеше го с другата, като натискаше показалец в гърдите му, за да изясни допълнително желанието си.

— Какво ще кажеш, Джон? — прекъсна я Клейвърхаус. — Щастливият свидетел е свидетел, ръсещ показания с радост.

— Кога ще дойде Сайобан?

— Ще я спеша, няма страшно.

Ребус погледна Кандис, въздъхна и кимна.

— Хубаво. — Посочи се демонстративно с пръст, после насочи показалец към стаята. — Ще дойда след малко, става ли?

Тя като че ли се задоволи с постигнатото и се прибра в стаята. Ормистън му даде ключа и не пропусна възможността да демонстрира идиотското си чувство за хумор:

— Не искам да събуждате съседите, вие, страстни, млади… Ребус му тръшна вратата в лицето.

Стаята беше стандартно обзаведена, както се очакваше. Ребус напълни чайника, включи котлона и пусна торбичка чай в една от чашите. Кандис посочи банята, въртейки с ръка невидим кран.

— Искаш вана? — запита той, давайки й зелена улица с ръка. — Действай.

Прозорецът беше скрит зад плътна завеса. Ребус дръпна леко края й и погледна навън. Затревен хълм отпред, случайни светлинки откъм разклонението. Провери дали завесите закриват плътно прозорците, после се опита да настрои отоплението: в стаята беше нетърпимо топло. Изглежда, липсваше термостат, той отвори малко прозореца и отвън нахлу студен нощен въздух и далечен шум от движението по магистралата. Отвори пакетче яйчен крем, намери две бисквити. Внезапно усети силен глад. Във фоайето имаше автомат за закуски, а в джобовете му дрънкаха куп монети. Направи чая, прибави мляко и се отпусна на дивана. След няколко минути колебание пусна телевизора — с какво друго да убие нощта? Чаят беше добър. Направо чудесен, нямаше причини за оплакване. Вдигна телефона и набра номера на Джак Мортън.

— Събудих ли те?

— Ами… не точно. Какво става?

— Днес едва се сдържах да не гаврътна едно.

— Какво е станало?

Ребус чу шумулкане в слушалката: приятелят му се наместваше удобно, готов да поеме поредната дълга изповед. Джак му беше помогнал да се откаже от пиенето и му беше казал да телефонира всеки път, когато му се прииска да поговори с някого.

— Трябваше да се срещна с едно гадно копеле, Томи Телфорд.

— Познато име.

Ребус запали цигара.

— Помислих си, че чаша уиски би ми помогнала да се справя.

— Преди или след?

— И преди, и след. — Ребус се усмихна. — Познай къде съм сега.

Джак, разбира се, не позна и Ребус му разказа историята.

— Как виждаш нещата отсега нататък? — запита Джак.

— Не знам — Ребус се замисли. — Тя като че ли има нужда от мен. Отдавна никой не е обявявал това така открито. — Но още докато говореше, усети, че не е напълно откровен, че задържа нещо. Спомни си една от кавгите с Рона, обвиненията, че той се възползва най-егоистично от всичките си лични връзки.

— Все още ли имаш нужда от пиене? — запита Джак.

— Вече не. — Ребус загаси фаса си. — Приятни сънища, Джак.

Пиеше втората чаша чай, когато тя се върна, облечена в същите дрехи, с мокра коса, увиснала на миши опашчици до раменете.

— По-добре си сега, нали? — запита той, помагайки си с вдигнат палец. Тя кимна с усмивка. — Искаш ли чай? — Посочи към чайника. Тя пак кимна и той й приготви чаша чай. После й предложи кратка разходка до автомата за закуски, от която се върнаха натоварени с пакети пържени картофки, шоколад и две кутии „Кока-кола“. Изпиха по още една чаша чай и приключиха със запасите от мляко. Кандис легна на леглото, без да се съблича, гризеше пържени картофки и прехвърляше телевизионните канали. Тя като че ли бе забравила присъствието му в стаята. Ребус го прие като комплимент.