Иън Ранкин - Врагът на моя враг

Бандата му растяла заедно с него и успяла да откъсне значителна част от гангстерското пространство на Пейсли: наркотици, проституция, изнудване. Притежавал дялове в казина, видеомагазини, ресторанти и транспортна фирма, както и недвижим имот, превръщащ го в хазяин на няколко стотици хора. Направил безуспешен опит да се вмъкне в Глазгоу, пробвал и на други места. Носеха се приказки, че се е сближил с някакъв гангстер от Нюкасъл. Никой не можеше да си спомни друг пример на такъв бърз напредък в престъпния свят от времето на дните, когато Лондонската банда наемаше биячите си от „Големия Артър“, царят на подземния свят в Глазгоу.

Телфорд пристига в Единбург преди година, прониква отначало с безшумната стъпка на котка, излязла на лов. Началният му удар е покупка на казино и хотел. После внезапно се оказва неотменимо там, като сянка от градоносен облак. Прогонването на Дейви Доналдсън бе добре премислен подъл удар срещу Кафърти. Сега последният трябваше или да развее бялото знаме, или да поеме хвърлената ръкавица и да започне война. Всички живееха с очакване на кръв и убийства.

Базата на Телфорд на „Флинт Стрийт“ си бе избрала претенциозното название „Царството на магията“. Танцуващите светлини на игралните автомати бяха в ярък контраст със сивите лица на играчите и вторачените им в екраните безжизнени погледи. Игралните зали предлагаха и военни игри с огромни видеоекрани и дигитални проклятия.

— Май се смяташ за голяма работа, а, пънкар? — предизвика го един от екраните, докато Ребус минаваше край него. Фукаха се с имена като Пророкът и Ченгето-гробар (последното напомни на Ребус колко стар и уморен се чувства понякога). Огледа лицата наоколо и забеляза няколко младежи, прибирани в Сейнт Ленард за дребни нарушения: периферията на бандата на Телфорд. Висяха наоколо, очакващи повикване, копнеещи за осиновяване от Клана.

По-голяма част от тях бяха деца от разведени семейства, деца, израснали на улицата и остарели преждевременно. Влезе човек от персонала и зарева:

— Кой поръча бекона?

„Бекон“ означаваше „прасе“, тоест ченге според уличния жаргон. Ребус посрещна с усмивка вторачените в него погледи и продължи невъзмутимо пътя си: други, по-важни неща изискваха вниманието му. В най-отдалечения ъгъл се бяха разположили огромни игрални съоръжения: те включваха мотоциклети-симулатори наполовина по-малки от нормалния размер — играчът сяда на тях и следва схемата на екрана пред него. Раболепна групичка висеше около един от тях: млад мъж с кожено яке — не от пазарните сергии, о, не! Качествена, елитарна стока. Искрящи островърхи ботуши. Тесни черни дънки. Бяло поло. Заобиколен от усърдни подмазвачи. Докато се наместваше в средата на зяпачите, в главата на Ребус звучеше песента на Стийли Дан „Царят на децата“.

— Някой да иска бекон? — запита той.

— Кой си ти?

— Детектив-инспектор Ребус.

— Човекът на Кафърти.

— Какво?

— Чувал съм за вас двамата.

— Аз го вкарах на топло.

— Но не всяко ченге ходи на свиждане там. — Ребус си даде сметка, че макар и да не го гледа, Телфорд наблюдава отражението му на екрана. Следи реакциите му, говори с него, но пак съумяваше да се справя с опасните завои. — Какъв е проблемът, инспекторе?

— Хванахме едно от твоите момичета.

— От моите какво?

— Твърди, че се казва Кандис. Повече не знаем. Но чужденките са нещо ново за мен. А и ти си нов тук.

— Не разбирам за какво става дума. Аз осигурявам стоки и услуги в сектора за развлечения. Да не би да ме обявяваш за сводник?

Ребус блъсна мотоциклета с крак настрани и на екрана той се завъртя и се удари в една от бариерите. Секунда по-късно екранът се промени и върна провинения в началото на играта.

— Виждаш ли, инспекторе — подхвърли Телфорд, все още без да снема поглед от екрана. — Ето я красотата на игрите: винаги можеш да почнеш отново след катастрофа. В живота не е толкова лесно.

— А ако прекъсна тока? Играта приключва.

Телфорд бавно се обърна към Ребус. Отблизо изглеждаше наистина много млад. По-голяма част от познатите на Ребус гангстери имаха вид на някак преждевременно износени, обикновено бяха прекалено тлъсти, но през излишното тегло прозираше гладът в детството. Телфорд създаваше впечатление на нов вид бактерия, още непроверена и неясна.

— Какво има, Ребус? Съобщение от Кафърти?

— Кандис — повтори тихо Ребус, но с глас, натежал от гняв. Ако бе ударил две питиета, преди да дойде тук, досега Телфорд щеше да се въргаля в краката му. — От тази вечер тя е извън играта, ясно ли е?