Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Чужденка е — обясняваше полицайката. — Май не говори английски.

— Как тогава ти каза, че се нуждае от тоалетна?

— Има разни начини, нали?

— Къде попадна на нея?

— Надолу по „Плезънс“, нагло поведение, набиваше се в очи.

— Сега научавам, че се подвизават и там.

— Новост и за мен.

— Сама ли беше?

— Така ми се стори.

Ребус хвана ръцете на жената. Все още бе клекнал пред нея и острите й колене докосваха гърдите му.

— Добре ли сте? — Клепачите й трепнаха. Придаде си изражение на учтива загриженост. — Сега вече сте добре, нали?

Тя кимна едва забележимо.

— Добре. — Дрезгав глас, студени пръсти. Вероятно е наркоманка като по-голяма част от тези момичета. За пръв път обаче попадаше на чужденка, неговореща английски. Обърна ръцете й с дланите нагоре: белези по китките от неотдавнашни рани. Не се опита да го спре, когато изтегли нагоре единия ръкав на якето: под него ръката й бе гъста мрежа белези от многократни наранявания.

— Самонаранявания? — запита се той.

Жената заговори, засипа го с поток неразбираеми думи. Кирстин Мийд, която досега стоеше настрани, пристъпи напред. Ребус я погледна въпросително.

— Не разбирам… поне не съвсем. Славянски език, някъде от Източна Европа.

— Пробвай, моля те.

Мийд зададе въпрос на френски, повтори го на още няколко езика. Жената, изглежда, разбираше какво се опитват да направят.

— Вероятно някой от университета ще може да помогне — предположи Мийд.

Ребус се опита да се изправи, но жената неочаквано се вкопчи в него, стисна го за коленете, притегли го към себе си и той едва не загуби равновесие. Стискаше го с все сила, притиснала лице към краката му. Все още плачеше и му говореше на неразбираемия си език.

— Изглежда, ви хареса — обади се полицайката. Разтвориха с усилие пръстите й и Ребус отстъпи назад, но тя се хвърли към него, умоляваше го. До отворената врата на тоалетните се бе оформила малка публика: на прага висяха поне пет-шест ченгета. При всяка стъпка назад тя се впускаше след него на четири крака. Ребус погледна загрижено към изхода, блокиран от тела в униформи, които май нямаха намерение да отстъпят. Третокласният фокусник се бе превърнал в комедиен герой. Най-сетне полицайката се намеси, изправи я рязко, извила ръка зад гърба й.

— Тръгвай! — изсъска й тя през стиснати зъби. — Край на шоуто, момчета.

Смях и нестройни ръкопляскания съпроводиха арестуваната. Тя се изви назад още веднъж, погледна го за последно с умоляващи очи. Той се обърна към Кирстин Мийд.

— Какво ще кажеш за вечеря с къри някой ден?

Тя го погледна, като че ли бе внезапно подлудял.

Говореха в коридора на управлението.

— Първо, тя е мюсюлманка от Босна и, второ, иска да говори с вас.

Ребус се втренчи в човека от славянския факултет, дошъл тук по молба на Мийд.

— От Босна ли?

Доктор Колхун кимна. Той бе нисък, пълен мъж, почти кълбовиден, с дълга черна коса, спускаща се назад от двете страни на оплешивялото му теме. Подпухнало лице, покрито с белези от шарка, износен кафяв костюм на петна. Обувките му бяха „Хъш Пъпис“ с цвета на костюма. „Това ли е униформата на деканите?“ — неволно се запита Ребус. Колхун бе кълбо от нерви, имаше тикове и още не го бе погледнал в очите.

— Не съм експерт по този език точно — продължи той. — Всъщност, тя твърди, че е от Сараево.

— Каза ли как се е озовала в Единбург?

— Не попитах.

— Бихте ли я попитал сега?

Закрачиха към стаята за разпити. Колхун все още намираше изтъркания линолеум по-интересен от очите на Ребус.

— Сараево пострада жестоко по време на войната — подхвърли той. — На двайсет и две години е, това поне каза.

Изглеждаше по-възрастна. Може би лъжеше. Но когато влязоха в стаята и я видя отново, беше силно впечатлен от младежкото й, все още неоформено лице и той бързо смъкна възрастта й. Тя скочи на крака и, изглежда, се канеше да се впусне към него, но той вдигна предупредително ръка и посочи стола. Тя седна, обгърнала с пръсти керамична чаша с подсладен черен чай, впила поглед в него.

— Каза ли име? — запита той университетското светило.

— Кандис.

— Май не й вярвате?

— Не е характерно за областта.

Кандис прошепна нещо.

— Нарича ви свой защитник.

— От какво я защитавам?

В стаята затанцуваха странни гърлени звуци, изпълниха я с екзотиката на чуждата, далечна земя.

— Първо, от нея самата. А сега трябва да продължите.

— Да продължа да я защитавам ли?