Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Като агънце, инспекторе. — Усмивка. — От жертвените. Вижте, аз не ви обвинявам ни най-малко — вие само си вършите работата.

— Капацитетът ви за прошка изглежда безкраен.

Премислено свиване на рамене.

— Чувал ли сте за известния стих на Блейк?

Не съм много сигурен дали мога да простя на медиите. — Последната дума бе произнесена с отвращение и свиване на лицевите мускули.

— Затова ли пуснахте адвоката си срещу тях?

— Този глагол е от ловната сфера, инспекторе. Не съм ловец. Става въпрос за вестник с цял отбор скъпи адвокати, готови да скочат при първо повикване. Нима един обикновен гражданин би имал някакви шансове срещу това многобройно и агресивно войнство?

— Защо тогава го правите?

Линц удари с юмруци по страничните облегала на фотьойла.

— Заради принципа, човече!

Този вид избухвания бяха редки и кратки, но Ребус бе станал свидетел на достатъчно от тях и знаеше, че Линц е избухлив човек.

— Хей! — обади се Кирстин Мийд, накланяйки глава, за да хване погледа му.

— Какво?

Тя се усмихна.

— Бяхте на километри оттук.

— Само на оня край на града — отговори той. Мийд посочи преводите.

— Ще ги оставя тук и ако имате въпроси…

— Много мило, благодаря. — Ребус се изправи.

— Няма защо да ме изпращате, няма да се загубя.

Но Ребус настоя да я изпрати.

— Извинявам се, малко съм… — завъртя ръка до главата си.

— Нищо чудно — след време тези неща се впиват в тебе като пиявици, както вече казах.

Докато пресичаха общия офис на отдела за криминални разследвания, Ребус усещаше погледите на колегите в гърба си. Насреща им се изпречи Бил Прайд, представителен млад мъж с къдрава коса, гъсти руси мигли, голям луничав нос и почти незабележими устни под рижав мустак (без който би изглеждал много по-добре). Нямаше как да не го представи на Мийд.

— С радост се запознавам с вас — обяви той, поемайки ръката на Кирстин Мийд. Обърна се към Ребус: — Иска ми се да съм на твоето място.

Прайд разследваше смъртта на Сладкия, продавач на сладолед, намерен мъртъв във фургона му при работещ двигател: създаваше се впечатление за самоубийство.

Ребус умело го заобиколи заедно с Мийд и двамата не намалиха крачка до външната врата. Искаше му се да я покани на вечеря. Знаеше, че не е омъжена, но допускаше наличие на приятел наоколо. Питаше се коя ли е любимата й кухня: италианската или френската? Говореше и двата езика. Може би е разумно да избере нещо неутрално, например индийската или китайската. А ако е вегетарианка? Ако не обича да ходи по ресторанти? И какво ли ще предпочете за пиене? Ребус не пиеше от доста време вече.

— …Какво ще кажете?

Ребус трепна. Кирстин Мийд го питаше за нещо.

— Моля?

Тя се разсмя, осъзнавайки, че е говорила на вятъра. Ребус се залови да моли за извинение, но тя го прекъсна.

— Знам, вие сте малко… ей така. — И тя завъртя многозначително ръка до главата си. Той се усмихна. Спряха се и застанаха един срещу друг. Сега беше моментът да я покани независимо на какво — нека тя да избере.

— Какво става? — възкликна тя внезапно. И Ребус чу ужасен женски писък иззад вратата до тях, вратата към дамските тоалетни. Писъкът се повтори и този път бе последван от няколко думи.

— Помогнете ми!

Ребус блъсна вратата и се втурна вътре. Униформена полицайка се опитваше да отвори с рамо вратата към една от кабинките на тоалетната. Иззад нея се носеха неясни задавени звуци.

— Какво става? — запита Ребус.

— Арестувах я преди двайсетина минути, каза, че трябва да ползва тоалетната. — На почервенялото й лице се бореха с променлив резултат гняв и смут.

Ребус впи пръсти в горната част на вратата, вдигна се нагоре и се вторачи във фигурата върху тоалетната чиния. Млада жена, силно гримирана. Облегната назад, тя се взираше в него с неподвижен, стъклен поглед. Но ръцете й работеха неспирно: дърпаха хартия от рулото на стената, тикаха я в устата.

— Ще се задуши! — възкликна Ребус, плъзгайки се надолу. — Отмести се!

Подпря с рамо вратата, опита още веднъж. Направи стъпка назад и ритна бравата. Вратата се отвори, като блъсна леко коленете на жената вътре. Лицето й вече бе пурпурночервено.

— Хвани ръцете й! — нареди Ребус на полицайката и се залови да тегли тоалетната хартия от устата на арестуваната. Изтегли поне половин ролка. Съзнаваше, че отстрани изглежда като третокласен фокусник. Хвана погледа на униформената и двамата неволно се разсмяха. Жената вече не се съпротивляваше. Косата й висеше безжизнено — мръсна, с избледнял кестеняв цвят. Черно кожено яке и тясна черна пола. Босите й крака бяха покрити с розови петна от студа, едното коляно бе наранено от сблъсъка с вратата и кървеше. Яркото червило се лепеше по пръстите на Ребус. Тя плачеше тихо и отчаяно като изгубено дете и той се засрами от неволния си смях преди малко. Клекна и се опита да надзърне в разплаканите й очи през черните ивици размазан грим. Тя премига, но не отклони поглед, изкашляйки останките от хартията.