Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Срещали сте се, така ли?

— Един или два пъти.

— Що за човек е?

Що за човек беше наистина Джоузеф Линц? Лингвист на високо културно ниво. През седемдесетте години дори е бил преподавател в университета макар и само за година или две. „Запълвах временен вакуум, докато намерят подходящ човек“ — беше обяснил той. Живееше в Шотландия от 1956 или от 1946 години — беше неясен, когато ставаше въпрос за дати, обясняваше го с отслабване на паметта си. И началният етап от живота му бе забулен с мъгла: документите му били унищожени и съюзниците трябвало да му издадат нови. Нямаше доказателство — освен думите на Линц — че новите документи не са само официален запис на лъжите му, приети тогава за чиста монета. Линц бе представил на съюзниците следната история: месторождение — Елзас; родителите му и всички роднини от двете страни — мъртви; принудително записване в есесовските войски. Ребус хареса последното: добра идея беше признанието за есесовските войски. Хитър ход: той би могъл да убеди официалните власти, че след като е бил достатъчно честен да признае този факт, то той вероятно е напълно честен и за другите подробности от биографията си. Нямаше досие за някой си Джоузеф Линц, служил в есесовски полк, но когато изходът от войната става ясен, щабът на есесовските войски наредил да се унищожи голяма част от досиетата. Военното досие на Линц също беше мъгляво — той оправдаваше белите петна в паметта си с шок от експлозия на граната. Но разярено отричаше името Линцстек и твърдеше, че никога не е служил във въпросната френска област.

— Бях на изток — твърдеше упорито той. — Там ме откриха съюзниците.

Проблемът беше, че нямаше убедителен отговор на въпроса как се е озовал в Англия. Заявяваше, че помолил за разрешение да отиде там и да започне нов живот. Не желаел да се връща в Елзас, искал да е колкото било възможно по-далеко от германците. Настоявал вода да тече между него и тях. Но нямаше документи, потвърждаващи това твърдение, а междувременно детективите на холокоста излязоха пред обществеността със собствено „доказателство“, според което Линц е бил свързан с така наречения Път на плъховете.

— Чувал ли сте нещо за Пътя на плъховете? — го беше попитал Ребус на първата им среща.

— Разбира се — бе отговорил Джоузеф Линц. — Но аз никога не съм имал нищо общо с него.

Разговорът се проведе в гостната на дома му на „Хериът Роуд“. Елегантна, стара четириетажна сграда. Огромна къща за човек, никога несъздавал семейство. Ребус го беше подхвърлил, но Линц само сви рамене, както имаше навика да прави. Откъде бяха дошли парите?

— Работих много, инспекторе.

Сигурно, но Линц бе купил тази къща в края на петдесетте години с лекторска заплата. Според негов колега от онова време всички във факултета тогава са подозирали, че Линц има солиден частен доход от неизвестен произход. Линц го отрече.

— Тогава къщите се продаваха много евтино, инспекторе. На мода бяха бунгала и имоти в провинцията.

Джоузеф Линц. Нисък човечец с очила (я имаше, я нямаше сто и петдесет сантиметра). Ръце на възрастен човек с характерните тъмни петна по кожата. На едната китка се кипреше часовник отпреди войната. Стените на гостната му се криеха зад лавици с книги, защитени от праха със стъкла. Черни костюми. Елегантно поведение, почти женствено: излъчваше се от начина, по който вдигаше чашата до устните си, по който отстраняваше прашинки от панталоните си.

— Не обвинявам евреите — бе казал той. — Готови са да нарочат всекиго, стига да им се удаде. Съкровеното им желание е да принудят целия свят да изпитва вина.

— По какъв начин, господине?

— Нямаме ли всички някаква малка тайна, неща, от които се срамуваме? — Тук го бе погледнал с усмивка. — Вие играете тяхната игра, без дори да знаете каква е.

Тогава Ребус го притисна.

— Двете имена са много близки, нали? Линц, Линцстек…

— Естествено — в противен случай нямаше да имат никакви основания за обвиненията си. Помислете, инспекторе, ако наистина бях този човек, нямаше ли да избера съвсем друго име? Приемате ли, че притежавам поне средна интелигентност?

— Вашата интелигентност е много над средното ниво, господин Линц.

По стените висяха дипломи в рамки, титли, групови снимки с университетски съветници, с политици. Когато Фермерът насъбра повече сведения за Джоузеф Линц, посъветва Ребус да стъпва внимателно. Линц обичаше изкуството — често посещаваше операта, художествените галерии, музеите — известен беше като щедър дарител в тази област. Човек с много приятели. Но същевременно истински самотник, най-щастлив, когато се грижеше за гробовете в гробището „Уористън“. Тъмни сенки с неправилна форма под очите се спускаха към бузите му. Спеше ли добре?