Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Моите уважения — възрази тогава Ребус, — но това не ми звучи особено ласкателно. Виждам две причини за решението ви да ме натоварите с този случай: първата — никой друг няма да приеме да го докосне и с пръст, а втората — за известно време той ще ме държи настрани от всичко горещо.

— Освобождавам те от всички други ангажименти — отвърна невъзмутимо Фермерът, — за да имаш възможност да пресееш наличните материали по случая и да прецениш дали нещо от тях ще мине за улика. Разпитай господин Линц, ако прецениш за нужно. Прави каквото намериш за необходимо и ако установиш, че си открил достатъчно материал за предявяване на обвинение.

— Няма да открия нищо, знам го. — Ребус въздъхна. — Това вече е правено. Нали заради това закриха отдела за военни престъпления. Този случай отдавна е затрупан от пепелта на времето. — Поклати глава. — Кой настоява да се изравя отново?

— Изключвам те от случая на господин Сладкия. Бил Прайд ще работи върху него.

Въпросът беше решен: Линц бе закопчан за Ребус. Случаят „Линц“ започна с история, прочетена по новините, и с документи, предадени на неделен седмичник от Бюрото за разследване на холокоста в Тел Авив. На вестника бе подадено името Джоузеф Линц: според агентите на Бюрото той живее спокойно под фалшиво име в Шотландия от края на войната, а в действителност е Йозеф Линцстек, роден в Елзас. През юни 1944 година лейтенант Линцстек влиза в градчето Вилфранш д’Албаред, район Корез — Франция, начело на Трета рота на есесовски полк, част от Втора танкова дивизия. Есесовците изкарват навън цялото население на градчето — мъже, жени, деца. Болните били отнесени от леглата им, възрастните — от инвалидните колички, бебетата — от креватчетата им.

Девойче, евакуирано от Лорен и запознато отчасти с методите на германците, се скрива на тавана на къщата и проследява всичко оттам. Хората били събрани на площада. Там изкарват и децата от училище — от тавана девойчето вижда съученичките си да се присъединяват към семействата си. Този ден то не било на училище заради възпалено гърло и треперило дали някое от другарчетата му няма да спомене за него пред германците.

Настъпил смут, когато кметът и другите първи граждани — между тях свещеникът, адвокатът и докторът — се осмеляват да протестират пред офицера, командващ операцията. Насочват автомати към тълпата и ги бият жестоко с приклади. После изваждат яки въжета, мятат ги по клоните на дърветата около площада, вдигат окървавените мъже на крака и вкарват главите им в клуповете. Заповед — вдигнатата ръка рязко се смъква — войници дърпат всяко въже и шестте мъже се загърчват над земята, ритайки безпомощно с крака, докато замрат.

Според спомените на момичето всички умирали трудно — бавна, продължителна агония. Над площада се срива тишината на ужаса. Всички разбират, че не става въпрос за проверка на документи. Още лаещи заповеди и войниците отделят мъжете и ги откарват в хамбар на края на града, а останалите затварят в църквата. На празния площад остават само около дузина войници с пушки през рамо. Те бъбрят, разменят шеги, ритат камъчета в прахта. Един от тях влиза в кръчмата, пуска радиото и над площада се понася танцова музика, заглушаваща шумоленето на листата над полюшващите се трупове.

„Странно — спомня си по-късно момичето. — По някое време престанах да ги възприемам като трупове. Сякаш се бяха превърнали в нещо друго, в част от дърветата.“

А после — оглушителна експлозия и от църквата се вдигат облаци дим и прах. Кратка тишина, сякаш в света е бил създаден моментен вакуум, разкъсана после от писъци и картечен огън. По някое време стрелбата спира, но тя продължавала да я чува. Нужно й е било време да осъзнае, че се стреляло и в далечината.

Хамбарът.

Хората от околните села я намират по някое време увита само в шала на починалата й баба, измъкнат от стар куфар на тавана. Оказва се, че и други успяват да избегнат клането. Войниците, стреляли в хамбара, отначало са се целели ниско и първата редица мъже са били улучени под кръста и по-късно са били защитени от труповете, нападали върху тях. След запалването на хамбара изчакват, доколкото е било възможно, и се измъкват изпод купчината тела. Четирима от тях успяват да оцелеят, двама с обгорени коси и дрехи. Единият умира по-късно от раните си.

Трима мъже и девойче, почти дете — единствените останали живи.

И досега не се знае точно колко души са намерили смъртта си този ден. Никой не знае колко са гостували тогава на роднини, познати и приятели, колко бегълци от други селища са били в градчето. Направен бил списък с около седемстотин имена на хора, вероятно загинали този ден там.