Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Добър вечер. — Изглеждаше на около трийсет и една-две години. Черна коса, опъната назад, самотна къдрица между веждите. — Някой да има фунт на монети? — Пребъркаха джобовете си, не намериха достатъчно монети. — Няма значение. — Въпреки че автоматът упорито изписваше едно и също предупреждение „ТОЧНА СУМА“, той натика еднофунтовата монета и избра черен чай без захар. Наведе се да вземе чашката, но не бързаше да продължи бодрия си марш по коридора. — Вие сте полицаи — уточни той. Говореше проточено, леко носово: шотландска горна класа. Ухили се насреща им. — Не познавам никого от вас професионално, но не е трудно да се ориентира човек.

— А вие сте адвокат — предположи Ребус. Мъжът се поклони леко: познал беше. — Тук сте като представител на известния господин Томас Телфорд.

— Аз съм юридическият съветник на Даниел Симпсън.

— Не по врат, ами по шия.

— Разбрах, че току-що са приели Даниел тук. — Духна няколко пъти горещата течност и отпи от нея.

— Откъде разбрахте?

— Това едва ли е ваша работа, детектив…

— Детектив-инспектор Ребус.

Мъжът прехвърли чашата в лявата си ръка и подаде дясната.

— Чарлс Гроул. — Погледна фланелката на Ребус. — Това ли наричате „цивилно облекло“, инспекторе?

Клейвърхаус и Кларк също се представиха. Гроул успешно превърна простичкото раздаване на визитки в истинско шоу.

— Доколкото разбирам, чакате тук с надеждата да разпитате клиента ми.

— Познахте — отговори Клейвърхаус.

— Може ли да запитам защо, детектив-сержант Клейвърхаус? Или ще трябва да задам този въпрос на вашия шеф?

— Той не ми е… — Клейвърхаус късно забеляза предупредителния поглед на Ребус.

Гроул повдигна изненадано вежда.

— Не ви е шеф ли? А по чин е: той е инспектор, а вие — сержант. — Погледна тавана, потупвайки с пръст по чашата си. — Не сте колеги тогава — заяви той накрая, втренчвайки се в Клейвърхаус.

— Детектив-сержант Клейвърхаус и аз сме от националния отдел за разследване на криминални престъпления — обяви Кларк.

— А инспектор Ребус не е — уточни Гроул. — Очарователно.

— Аз съм от полицейското управление на Сейнт Ленард.

— Следователно случилото се е в границите на района ви. Но защо Националния отдел за…

— Искаме само да разберем какво точно е станало — прекъсна го Ребус.

— Обикновено падане, доколкото разбрах. Как е той, между другото?

— Колко мило — измърмори Клейвърхаус.

— В безсъзнание е — отговори Кларк.

— И вероятно скоро ще го вкарат в операционната. Или първо ще мине на рентген? Не съм много наясно с процедурите тук.

— Защо не поискате разяснение от някоя медицинска сестра? — подхвърли Клейвърхаус.

— Детектив-сержант Клейвърхаус, усещам в тона ви враждебност.

— Той така си говори — намеси се Ребус. — Тук сте, за да се уверите, че Даниел Симпсън ще си държи плювалника затворен. А ние сме тук да изслушаме лайнената каша, която вие двамата смятате евентуално да забъркате и да ни поднесете за дегустация. Добро резюме, нали?

Гроул наклони леко глава.

— Чувал съм за вас, инспекторе. Обикновено приказките циркулират в преувеличен вид, но не и когато става въпрос за вас, както установявам с удоволствие.

— Той е жива легенда — предложи услугите си Кларк. Ребус изсумтя и се отправи обратно към залата за „Бърза помощ“.

Пред затворена врата там седеше на стол униформен полицай с шапка върху коленете и разтворена книга с меки корици върху нея. Ребус го беше видял на същото място и преди половин час. Иззад вратата долитаха приглушени гласове. Униформеният висок, луничав, плах младеж се наричаше Редпат и бе от полицейското на Сейнт Ленард. Беше в управлението по-малко от година: ново попълнение, директно от университетската скамейка. Наричаха го Професора. Той затвори книгата при приближаването на Ребус, но задържа пръст на страницата, до която беше стигнал.

— Научна фантастика — обясни той. — Така и не успях да я надрасна.

— Има много други неща, които никога не успяваме да надраснем, синко. За какво става въпрос?

— Обикновените неща: заплашване на стабилността на времевия континуум, паралелни вселени. — Редпат го погледна. — Какво мислите за паралелните вселени?

Ребус кимна към затворената врата.

— Кой е вътре?

— Блъснат пешеходец, колата избягала.

— Сериозно ли е?

Професорът сви рамене.

— Къде е станало?

— На „Минто Стрийт“ — в горната част.

— Хванахте ли колата?