Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— С отопление или без, всичките ни усилия отиват на вятъра — продължаваше да се жалва Клейвърхаус. — Онова леке знае, че сме тук. Микробусът беше разобличен само за двайсетина минути, играта с водопроводчиците изгърмя като спукан балон, преди Ормистън да прекрачи прага — и ето ни сега тук, единствените живи души на цялата улица. Незабележими сме като двойка улични клоуни!

— Видимо присъствие като възпиране — подхвърли Ребус.

— Е, няма що! Още няколко нощи видимо присъствие и наш Томи ще стане благочестив и ще поеме по правата пътека. — Клейвърхаус се опита да се намести по-удобно. — Нещо ново за Кандис?

И Сами бе запитала за същото. Ребус поклати глава.

— Все още ли смяташ, че е отвлечена от Таравич? Не допускаш бягство, така ли?

Ребус изсумтя.

— Само защото ти се иска те да са в дъното на станалото, още не означава, че е точно така. Съветвам те да го оставиш на нас. Забрави за нея. Достатъчно си ангажиран с нещата около Адолф.

— Не ми напомняй.

— Успя ли да намериш Колхун?

— Излязъл е внезапно в отпуска. На офиса му е лепната медицинска бележка.

— Според мен справихме се с него.

Ребус осъзна, че гали механично вътрешния джоб на сакото си.

— Сега Телфорд в заведението ли е?

— Влезе преди час — отговори Кларк. — Отзад има личен офис. Освен това той като че ли си пада по карането на мотоциклет-симулатор.

— Трябва да внедрим някого в това заведение — обади се Клейвърхаус. — Или това, или подслушвателни устройства.

— Чуваш ли се? Не можахме да вкараме дори водопроводчик, ти говориш за човек, снабден с шепа радиомикрофони!

— Едва ли ще успеем да направим нещо по-лошо — изкоментира Клейвърхаус, включи радиото и затърси станция с музика.

— Само не кънтри и уестърни — застена Кларк.

Ребус се вторачи в заведението на Телфорд. То беше добре осветено, долната половина на прозореца бе покрита с мрежесто перде, а на горната се кипреха думите: „Тлъсти хапки за дребни суми“. Там бе залепено и менюто, а на тротоара отвън имаше табло за сандвичите и работните часове: от 6:30 сутринта до 8:30 вечерта. Заведението работеше вече час след оповестеното време за затваряне.

— Как е с разрешителните?

— Има адвокати — отвърна Кларк.

— Това е първото, което пробвахме — допълни Клейвърхаус.

— Подал е молба за разрешение да работи в късните часове. Да виждаш оплакващи се съседи наоколо?

— Харесвате ми — въздъхна Ребус, — а още повече ми допадат сладките приказки с вас, но…

— Край на връзката, а? — подхвърли Кларк. Запазила бе чувството си за хумор, но Ребус виждаше колко е уморена. Нередовен сън, тяло, измъчено от студа и потискащата скука от наблюдение, което знаеш, че ще те отведе най-много до под кривата круша. А като капак на всичко се налагаше да партнира на Клейвърхаус: никакъв запас от интересни истории и непрекъснато напомняне, че трябва да правят всичко „правилно“, тоест според предписанията.

— Направи ни една услуга — обади се Клейвърхаус.

— Казвай.

— Срещу „Одеон“ има магазинче за пържени картофки.

— Какво искаш?

— Едно пакетче.

— А ти, Сайобан?

— Минерална вода.

— Джон, помоли ги между другото за бутилка гореща вода — добави Клейвърхаус, докато Ребус се изнизваше от колата.

В този миг на улицата се появи кола, която закова спирачки с непоносимо скърцане точно пред входа на заведението. Задната врата към бордюра се отвори, в следващия миг тя изфуча и изчезна с все още отворена врата. На тротоара сега имаше нещо гърчещо се и пълзящо, което май се опитваше да се изправи на крака.

— Последвайте ги! — изкрещя Ребус. Клейвърхаус вече бе запалил двигателя и рязко потегли на първа, а Кларк грабна радиото. Изхвърленият на тротоара успя да се изправи на крака, докато Ребус пресичаше улицата. Подпря се с ръка на витрината на кафенето, притиснал другата към главата си. Нещастникът, изглежда, усети присъствието на Ребус и се заклати срещу него.

— Господи! — закрещя той. — Помогни ми! — Падна пак на колене с ръце, гърчещи се над скалпа му, и лице, обляно в кръв. Ребус коленичи пред него.

— Ще извикаме „Бърза помощ“ — зауспокоява го той. Зад прозореца на кафенето се бе насъбрала тълпа. Вратата се отвори и двама младежи застанаха на прага като зрители на уличен театър. Ребус ги разпозна веднага: Кени Хустън и Хубавеца. — Не висете там като прани гащи, направете нещо! — изкрещя им той. Хустън погледна Хубавеца, но последният не помръдна. Ребус извика „Бърза помощ“ по мобифона си, без да снема поглед от Хубавеца: черна къдрава коса, туш за очи. Черно кожено яке, черно поло, черни джинси. Стоунс: „Боядисай го в черно“. Но лицето му бе тебеширенобяло като напудрено. Ребус се приближи до вратата. Зад него се понесе вой на болка, отлетя нагоре, отекна в смълчаното нощно небе.