Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Не го познаваме — заяви Хубавецът.

— Не съм питал познавате ли го или не, помолих за помощ.

Хубавецът дори не мигна.

— Не чувам вълшебната думичка.

Ребус приближи заплашително лице към неговото. Хубавецът се захили, кимна на Хустън и той отиде за кърпи.

По-голяма част от клиентите се върнаха по масите. Един от тях се взираше в кървавия отпечатък върху стъклото. Ребус зърна друга група на прага на стая в дъното на заведението с централна фигура Томи Телфорд: висок мъж с изправени рамене, сега предизвикателно разкрачен. Изглеждаше почти като войник преди атака.

— Смятах, че се грижиш за момчетата си, Томи! — извика му Ребус.

Телфорд погледна право през него, после се обърна, върна се в стаята и вратата се захлопна зад гърба му. Нов порой писъци зацепиха въздуха. Ребус грабна кърпите от Хустън и изтича към нещастника. Той пак се беше изправил на крака и размахваше ръце като боксьор в глуха защита.

— Смъкни ги за секунда. — Човекът ги отлепи от сплъстената коса и Ребус видя част от скалпа му да си вдига заедно с тях, сякаш бе прикрепен към черепа му с ластик. Тънка струя кръв удари Ребус в лицето. Той се обърна и тя улучи ухото му, после врата. Заслепен, той успя все пак да метне една от кърпите върху главата на нещастника. — Дръж я така. — Улови ръцете му и ги натисна върху кърпата. Силни предни фарове: полицейска кола без номер. Клейвърхаус бе смъкнал стъклото до него.

— Изпуснах ги в Козуейсайд. Сигурно открадната кола. Ще я изоставят при първа възможност.

— Трябва да го откараме в „Бърза помощ“. — Ребус отвори задната врата. Кларк беше намерила кутия с книжни носни кърпи и бързо изтегли няколко.

— Едва ли ще му помогнат — поклати глава Ребус, когато му ги подаде.

— За тебе са — уточни тя.

Кралската болница беше само на три минути път с кола. „Бърза помощ“ се подготвяше за прием на евентуални жертви на фойерверки и самоделки. Ребус влезе в тоалетните, съблече се и се изми, доколкото можа. Усещаше ризата си влажна и студена при допир с тялото му. Струя кръв бе засъхнала на гърдите му. Обърна се и огледа гърба си в огледалото — там имаше още. Изтегли от ролката куп сини книжни кърпи за лице, смачка ги и ги намокри. В колата му имаше дрехи за смяна, но сега тя дремеше на „Флинт Стрийт“. В тоалетната влезе Клейвърхаус.

— Мога да ти предложа само това — обяви той, подавайки му черна фланелка с крещяща щампа отпред — зомби с демонски очи, размахващ коса. — На един от младшите лекари е и той поиска да му обещая, че ще я върна. — Ребус се изсуши с друга шепа книжни кърпи и запита Клейвърхаус как изглежда.

— Има още на веждата ти. — Внимателно избърса пропуснатото от Ребус.

— Как е той? — запита Ребус.

— Смятат, че ще прескочи трапа, ако мозъкът му не се инфектира.

— Какво стана според тебе?

— Вест за Томи от Големия Гер.

— От хората на Томи ли е?

— Не казва.

— Какво казва тогава?

— Паднал по стълбите и си счупил черепа на долното стъпало.

— А защо го изръсиха пред вратата на Томи?

— Не си спомнял. — Клейвърхаус замълча за миг. — Джон…

— Какво?

— Една от сестрите ме помоли да ти съобщя нещо.

Тонът му бе достатъчно красноречив, за да му подскаже за какво става дума.

— Тест за СПИН ли?

— Смятат, че е редно да го направиш.

Ребус обмисли нещата. Кръв в очите, ушите, струи кръв, стичащи се надолу по гърба му. Огледа се: никакви драскотини.

— Ще изчакам известно време.

— Може би ще трябва да се откажем от наблюдението — продължи Клейвърхаус. — Да ги оставим да се оправят сами.

— И да ангажираме цял керван линейки за труповете, така ли?

Клейвърхаус изсумтя.

— Това в стила на Големия Гер ли е?

— Може да се каже — отвърна Ребус.

— Но не и убийството в оня нощен клуб, така ли?

— Позна.

Клейвърхаус се изсмя безрадостно, после разтърка уморено очи.

— Така и не стигнахме до ония пържени картофки, а? Господи, едно питие ще ми се отрази добре.

Ребус измъкна от вътрешния си джоб бутилчицата с четвърт уиски „Белс“.

Клейвърхаус нямаше вид на изненадан, докато разчупваше печата. Отпи добра глътка, притика я с още една и върна бутилчицата на Ребус.

— Точно според лекарските предписания. Ребус завинти капачката.

— Няма ли да пийнеш малко?

— Въздържател съм — отговори Ребус.

— От кога?

— От лятото.

— Защо я мъкнеш тогава?

Ребус я погледна.

— Защото тя не е това, което изглежда.

Клейвърхаус го зяпна учудено.