Иън Ранкин - Врагът на моя враг

След кратка (наказателна) командировка в Крейгмилър го бяха върнали отново в Сейнт Ленард. Трябваше да се отправи в тази посока — все пак още се водеше на смяна, — но плановете му бяха други. На път към колата си мина край три кръчми: бъбрене над бар-плота, цигари и смях, воня на алкохол, горещина — познаваше кръчмарската атмосфера по-добре от собствената си дъщеря. Две от трите кръчми се надуваха с „портиер“. Напоследък вече май не им викаха „горили“. Наричаха ги портиери или „мениджъри на входа“ — едри мъже без задръжки с обръснати глави. Единият беше с шотландска носия, униформен гол череп и смръщено лице с безброй белези от рани. Май се казваше Уоти или Уоли. Собственост на Телфорд. Може би всички бяха негова собственост. Пет думи на стената: „НЯМА ЛИ КОЙ ДА ПОМОГНЕ?“ Отчаяният им писък кънтеше неспирно над града, но кой го чуваше?

Ребус паркира на ъгъла до „Флинт Стрийт“ и се присъедини към братството на унилите пешеходци. Улицата се осветяваше само от рекламите на кафенетата и нощните локали. Имаше стълб с лампа, но счупена. От полицията бяха помолили общината да не бърза да заменя счупените улични лампи — тъмнината улесняваше работата им. Само някои от прозорците на жилищните блокове наоколо пръскаха бледа светлина. До бордюра бяха паркирани няколко коли, но само в едната имаше хора. Ребус отвори задната врата и се настани на свободното място отзад.

На предната седалка седяха мъж и жена, отчаяни и вкочанени на вид: детектив-полицай Сайобан Кларк, бивша колежка от Сейнт Ленард, но повишена наскоро и преместена в Националния отдел за разследване на криминални престъпления, и детектив-сержант Клейвърхаус от същия отдел. Двамата бяха част от екип, натоварен с двайсет и четири часово наблюдение на Томи Телфорд. Отпуснатите им рамене и бледи лица разкриваха не само отегчение, но и пълната убеденост, че наливат вода в каца без дъно.

Усилията им бяха напразни, защото Телфорд владееше улицата. Никой не паркираше тук, без той да знае кой е и защо го прави. Останалите две коли до тяхната бяха „Рейндж Ровъри“ и принадлежаха на бандата му. Всички други марки коли се набиваха на очи от пръв поглед. Отделът на Клейвърхаус и Сайобан имаше специален микробус, приспособен за този тип наблюдения, но той не можеше да се използва на „Флинт Стрийт“. Всеки микробус, паркиран тук по-дълго от пет минути, се оглеждаше внимателно от двама биячи на Телфорд, обучени да бъдат едновременно учтиви и заплашителни.

— Наблюдение под прикритие — виж ми окото! — изръмжа Клейвърхаус. — Нито сме под прикритие, нито има нещо за наблюдаване. — Разкъса със зъби крещящо оцветената опаковка на шоколадова вафла и кавалерски предложи първата хапка на Сайобан, но тя отказа.

— Жалко за онези апартаменти там — въздъхна тя, взирайки се през предното стъкло. — Съвършени са за нашата цел.

— Като се изключи фактът, че до един са собственост на Телфорд — парира я Клейвърхаус.

— Няма ли поне един свободен? — запита Ребус. Престоял бе в колата не повече от минута, а пръстите на краката му вече се бяха вкочанили.

— Има няколко празни — отговори Сайобан. — Телфорд ги ползва за складове.

— Но никой не може да мине незабелязано през главния вход — допълни Клейвърхаус. — Пробвахме с инкасатори и водопроводчици.

— Кой се направи на водопроводчик?

— Ормистън. Защо?

Ребус сви рамене.

— Кранът в банята ми трябва да се ремонтира.

Клейвърхаус се усмихна. Той беше висок и слаб, с големи черни кръгове под очите и оредяваща руса коса. Другите често го подценяваха заради бавните му движения и говор. Но някои от тях понякога откриваха, че прякорът му Свирепия Клейвърхаус беше напълно заслужен.

Кларк погледна часовника си.

— Още деветдесет минути до смяната.

— Бихте могли да позатоплите малко — подхвърли Ребус. Клейвърхаус се обърна към него.

— Кажи го на нея. Не разрешава.

— Но защо? — Ребус зърна ухилената физиономия на Кларк в огледалото за задно виждане.

— Защото трябва да се пусне двигателят — заобяснява Клейвърхаус, — а да го правиш, когато не отиваш никъде, означавало прахосване на енергия плюс глобално затопляне или нещо такова.

— Точно така е — потвърди Кларк.

Ребус намигна на отражението й в огледалото. Изглежда, Клейвърхаус я одобряваше, а това означаваше приемане и одобрение от целия екип във Фетс. Ребус Самотникът й завиждаше за рядко срещания талант да се слива бързо с обкръжението.