Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Какво е тогава?

— Бомба. — Ребус пусна бутилчицата във вътрешния си джоб. — Бомбичка за самоубийство.

Върнаха се в „Бърза помощ“. Сайобан Кларк ги чакаше, увиснала пред плътно затворена врата.

— Наложи се да го упоят — съобщи тя. — Пак скочи и се развилня.

Тя посочи пода: капки кръв, размазани от стъпки.

— Имаме ли вече име?

— Не предложи такова. Никакви документи в джобовете му, само двеста лири — ясно, не е нападение с цел кражба. Какво ще кажеш за оръдието на труда? Чук ли е?

Ребус поклати глава.

— Определено не. Чукът ще направи вдлъбнатина в черепа, а неговият е доста чисто срязан. Смятам, че са го подредили с касапски сатър или секира.

— Или мачете — добави Клейвърхаус. — Или нещо подобно. Кларк се вторачи обвинително в него.

— Усещам воня на уиски.

Клейвърхаус постави пръст на устните си.

— Нещо друго? — запита Ребус. Кларк сви рамене.

— Само една забележка.

— Каква?

— Тая фланелка ми харесва.

Клейвърхаус пусна няколко монети в автомата и той прилежно изплю три кафета. Обадил се беше в управлението, за да ги уведоми, че наблюдението е прекъснато, и бе получил заповед да стоят в болницата и да се опитат да измъкнат някаква информация от жертвата. Искаха поне името на нещастното копеле. Клейвърхаус подаде едната чаша на Ребус.

— Със сметана без захар.

Ребус я пое с една ръка. С другата стискаше дръжките на найлоновия плик с ризата. Смяташе да я спасява — добра риза беше, не бе за изхвърляне. Клейвърхаус се обърна към него.

— Джон, няма нужда да висиш тук.

Прав беше. Апартаментът му бе от другата страна на „Медоус“, на разстояние само една кратка разходка. Един ненужно голям и много празен апартамент. В съседния имаше студенти, които почти непрекъснато пускаха музика. Музиката на тяхното поколение, странна и чужда.

— Познаваш хората от бандата на Телфорд — подхвърли Ребус. — Не разпозна ли лицето му?

— Май е Дани Симпсън.

— Но не си сигурен, така ли?

— Ако е Дани, ще измъкнем от него само името му. Телфорд подбира хората си много внимателно.

Кларк се присъедини към тях и взе втората чаша кафе от колегата си.

— Дани Симпсън е — потвърди тя. — Току-що го огледах внимателно: почистили са кръвта от лицето му. — Отпи от кафето и се намръщи. — Какво става със захарта?

— И без нея си достатъчно сладка — подхвърли закачливо Клейвърхаус.

— Защо Симпсън? — запита Ребус.

— Оказал се е на погрешно място в погрешно време, а? — предположи Клейвърхаус.

— Освен това той е на доста ниско стъпало в йерархията им — добави Кларк. — Може да се приеме като лек намек.

Ребус я погледна. Къса тъмна коса, интелигентно лице, искри в очите. Умееше да работи със заподозрени, да ги предразполага и да ги изслушва търпеливо. Добра беше и на улицата: бърза и в краката, и в главата.

— Джон, ценя компанията ти, но няма защо да висиш и ти тук — подхвърли отново Клейвърхаус. — Винаги можеш да потеглиш.

Ребус огледа празния коридор.

— Преча ли или какво?

— Съвсем не. Но ти си само връзка — точка. Знам как работиш: лепваш се за случаите си като мида за скала. Виж какво стана с Кандис. Искам просто да кажа.

— …да не се тикам, където не ми е мястото, така ли? — Лицето му пламна. Негодникът каза: „Виж какво стана с Кандис“!

— Напомням ти само, че това е наш случай, не твой.

Ребус присви очи.

— Не те разбирам.

Кларк реши, че е време да се намеси.

— Джон, той иска да каже, че…

— Сайобан, не се обаждай. Човекът е грамотен, няма нужда от помощта ти.

Клейвърхаус въздъхна, смачка пластмасовата чашка и се огледа за контейнер за боклук.

— Джон, разследването на Телфорд означава да се държи под око Големия Гер Кафърти и бандата му.

— И?

Клейвърхаус се втренчи в него.

— Настояваш да ти кажа директно, така ли? Ще го получиш тогава. Вчера си ходил в затвора „Барлини“. В нашата работа тайните бързо стават явни. Видял си се с Кафърти и двамата сте си бъбрили известно време.

— Той ме извика — излъга Ребус. Клейвърхаус вдигна ръце.

— Ето, извикал те е и ти веднага си затърчал. — Той поклати многозначително глава.

— Май намекваш, че съм в джоба му, така ли? — Ребус неволно повиши глас.

— Момчета, момчета — обади се укорително Кларк. Вратите в дъното на коридора се разтвориха и дадоха път на млад мъж в тъмен делови костюм и куфарче в ръка. Той закрачи бодро към автомата за напитки, явно в добро настроение: тананикаше си някаква мелодийка. Когато стигна до тях, изключи музикалното оформление, постави куфарчето на пода и зарови в джобовете си за монети, после ги погледна с усмивка.