Иън Ранкин - Врагът на моя враг

Добрият стар Вандерхайд: не го беше виждал от векове.

— Да?

— Признавам, изненадах се, когато разбрах, че сте познайници. А би трябвало отдавна да съм имунизиран срещу изненадите на Матю. Отидох при него, защото той познава Единбург.

— Да?

Смях на другия край на линията.

— Извинявайте, инспекторе. След това объркано представяне подозрението ви е напълно естествено. Аз съм историк по професия. Соломон Майерлинк се свърза с мен и ме помоли да помогна.

Майерлинк. Знаеше това име. Сети се: Майерлинк ръководеше Бюрото за разследване на холокоста.

— От каква точно „помощ“ се нуждая според господин Майерлинк?

— Предпочитам да се срещнем, вместо да говорим по телефона. Отседнал съм в хотел на площад „Шарлот“.

— „Роксбъро“ ли?

— Чудесно би било, ако се окаже възможно да се срещнем там още тази сутрин.

Ребус погледна часовника си.

— Ще дойда след час.

— Прекрасно. До скоро виждане, инспекторе.

Ребус се обади в службата и ги информира къде ще бъде.

Седяха във фоайето на „Роксбъро“, Леви наливаше кафе. В дъното до прозореца възрастна двойка задълбочено проучваше папките с вестници. И Давид Леви отдавна бе превалил хълма. Брадата му се бе посребрила, а около голо теме с потъмняла кожа се виеше ореол побеляла коса. Зад очилата с черни рамки очите му непрекъснато сълзяха, като че ли белеше лук. Тъмен спортен костюм, синя риза с връзка, на стола — солиден бастун. Сега беше пенсионер, а преди бе работил в Оксфорд, Ню Йорк и дори в Тел Авив, както и на много други места по целия свят.

— Никога не съм срещал Джоузеф Линц. Не е имало повод: интересите ни бяха в различни области.

— Тогава защо господин Майерлинк ви е насочил към мен?

Леви постави каничката обратно на подноса и запита:

— Мляко? Захар?

Ребус кимна и на двете предложения и повтори въпроса си. Леви изсипа в чашата си две пълни лъжички захар.

— За морална подкрепа.

— В какъв смисъл?

— Не сте вие първият в това положение. Говоря за безпристрастни професионалисти без лични подбуди и интереси в разследването.

Ребус се наежи.

— Ако смятате, че не си гледам работата…

По лицето на Леви пробяга сянка на нетърпение:

— Не смятам. Както знаете, не печеля нищо от този разговор. Искам да кажа, че ще настъпи време на съмнения в основанията за действие. Ще се питате дали случаят си заслужава усилията. — В очите му заигра пламъче. — Може би вече е така?

Да, така беше. Особено сега. Понякога имаше чувството, че се движи в един напълно нереален свят. Друго нещо беше Кандис. Кандис, която можеше да го отведе до Томи Телфорд…

— Приемете, че аз съм вашата съвест в този случай. — По лицето му отново пробяга сянка. — Не, не се изразих точно. Вашата съвест е будна; никой не се съмнява в това. — Въздъхна и продължи:

— И аз съм си задавал често същите въпроси. „Може ли времето да заличи отговорността?“ Моят отговор е „не“. Ще се опитам да обясня нещата от моя гледна точка. — Той се наведе напред. — Не разследвате престъпленията на старец, а на един младеж, който вече е остарял. Съсредоточете се върху този момент. И преди е имало разследвания — недостатъчно сериозни. Правителствата предпочитат да изчакат естествената смърт на тези хора, вместо да ги съдят приживе. Но всяко разследване е акт на припомняне, а ние сме длъжни да държим паметта на хората будна. Споменът е единственият начин, по който се учим. За съжаление човешката раса възприема бавно. Понякога уроците трябва да бъдат насилствено налагани.

— И в случая аз съм просто нужният инструмент за въпросното насилствено налагане. Имаше ли евреи във Вилфранш? — Не си спомняше за такива.

— Какво значение има?

— Защо се интересувате толкова много от този случай?

Леви отпи кафе, явно обмисляйки думите си.

— Има причина за интереса ни, признавам. И тя е Пътят на плъховете. Искаме да докажем, че той е съществувал и че целта му е била спасяване на нацисти от евентуални преследвания след войната. — Замълча за миг. — Че е действал с мълчаливото одобрение — и дори повече от мълчаливо одобрение! — на няколко западни правителства и дори на Ватикана. Говоря за общо съучастничество.

— Искате всички да се чувстват виновни, така ли?

— Искаме признание, инспекторе. Искаме истината. Не е ли истината крайната цел и на вашата работа? Матю Вандерхайд ме накара да повярвам, че тя е личният ви водещ принцип.

— Той не ме познава много добре.

— Сигурен ли сте? А междувременно има куп хора, които държат истината да остане покрита.