Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Едър мъж… дебел. Шеф. Нещо във връзка с кожата му… Белег по рождение може би — във всеки случай, нещо фрапиращо, привличащо вниманието от пръв поглед. И очила като слънчеви очила, но не съвсем.

Клейвърхаус и Ормистън се спогледаха отново и Ребус го забеляза. Отговорите й бяха прекалено неясни, за да им послужат за някаква база. Колхун пак погледна часовника си, преди да продължи.

— И коли, много коли. Този мъж ги чупил… мачкал.

— Може би е с белег от рана на лицето? — подхвърли Ормистън.

— Очила и белези от рани… Едва ли ще ни отведат далеко — отвърна Клейвърхаус.

— Господа — обяви Колхун, — страхувам се, че трябва да ви напусна.

Кандис не снемаше погледа си от Ребус.

— Има ли някакъв шанс да дойдете пак по-късно? — запита Клейвърхаус.

— Днес ли?

— Може би довечера…

— Вижте какво, аз имам и други ангажименти.

— Оценяваме усилията ви, господине. Детектив-сержант Ормистън ще ви откара до офиса ви.

— С удоволствие — обади се Ормистън, предлагайки на кръглото изпотено човече най-чаровната си усмивка. Нямаше как, имаха нужда от него, не можеше да мине без гърч.

Страхотният доктор Колхун им беше приготвил нещо за десерт.

— Познавам семейство бежанци от Сараево във Файф. Вероятно ще я вземат при себе си. Мога да попитам.

— Благодаря за предложението, господине. — Клейвърхаус се държеше на положение. — Ще се чуем по-късно.

Колхун понесе разочарованата си физиономия към вратата, придружен от любезния Ормистън.

Ребус пристъпи към масата, където Клейвърхаус тъпчеше снимките обратно в плика.

— Странна птица е тоя — промърмори Клейвърхаус.

— Не е запознат с истинските факти от живота.

— Нито пък с работата ни. Измъчи ни.

Ребус погледна към Кандис.

— Може ли да я взема за около час?

— Какво? — Клейвърхаус се вторачи в него.

— Затворена е между четирите стени от дни. Ще я върна след час или най-много час и половина.

— Доведи я обратно цяла и невредима. За предпочитане с усмивка на лицето.

Ребус се обърна към Кандис и я покани с жест да се приближи към него.

— Японци и игрища за голф — разсъждаваше на глас Клейвърхаус. — Какво ще кажеш?

— Телфорд е бизнесмен, всички го знаем. Бизнесмените сключват разни сделки с други бизнесмени.

— Я стига! Той работи с биячи и игрални автомати. Къде е японската връзка?

Ребус сви рамене.

— Надявам се, че хора като теб ще намерят бързо отговор на този труден въпрос — подхвърли Ребус и отвори вратата.

Клейвърхаус явно не оставаше длъжник на никого.

— Хей, Джон! — Той кимна многозначително към Кандис. — Тя е собственост на нашия отдел, ясно ли е? И не забравяй: ти дойде при нас.

— Не се безпокой, драги. Между другото, пред тебе е лицето за връзка със Сейнт Ленард.

— Откога?

— Незабавно влизане в сила. Ако не вярваш, направи справка с шефа си. Случаят е твой, но Телфорд работи на моята територия.

Грабна ръката на Кандис и я изведе от стаята.

Спря колата на ъгъла на „Флинт Стрийт“.

— Всичко е наред — побърза да я успокои той, забелязвайки вълнението и страха в очите й. — Няма да излизаме от колата. Всичко ще е наред, обещавам. — Тя се оглеждаше трескаво, търсейки лица, които не искаше да види. Ребус запали колата и те потеглиха. — Ето, отиваме си. — Знаеше, че не го разбира, но не спираше да й говори ласкаво, успокоително, като на изплашено дете. — Предполагам, че оня ден сте тръгнали оттук. — Погледна я. — Говоря за деня, когато сте ходили на Джунипър Грийн. Японците сигурно са били отседнали в някой от хотелите в центъра, нещо скъпо и крещящо. Взели сте ги оттам и сте се отправили на изток. Сигурно по „Дарли Роуд“, нали? — Знаеше, че говори на себе си, по-точно казано, мислеше на глас. — Но кой да ти каже дали е било така? Слушай, Кандис, ако зърнеш нещо, нещо познато, просто ми кажи.

— Кажи — съгласи се Кандис охотно.

Дали го разбра? Не, тя се усмихваше. Отделила беше само последната дума, повторила я беше безпогрешно и се радваше на успеха си. Най-важното за нея в момента бе, че се отдалечаваха от ужасното „Царство на магията“ — „Флинт Стрийт“.

Отведе я първо на „Принсес Стрийт“.

— Хотелът тук ли беше, Кандис? Японците? Тук ли беше?

Тя гледаше с безразличие през прозореца.

Насочи колата нагоре по „Лодиан Роуд“.

— „Ъшър Хол“… „Шератън“… — Нито едно от имената, нито една от сградите не събуди интерес или искрица на разпознаване у нея.

Минаха по „Уестърн Апроуч“, после по „Слейтфорд“ и излязоха на „Ланарк“. Голяма част от светофарите работеха срещу тях, но пък й даваха време да огледа спокойно сградите наоколо. Ребус посочваше всяко магазинче за вестници и цигари, край което минаваха, с надеждата, че ще разпознае онова, пред което бяха спрели за цигари. Скоро излязоха от града и навлязоха в Джунипър Грийн.