Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Но как са разбрали?

— Ще мислим за това по-късно.

Ребус постави слушалката на място и се вторачи с тревога в затворената врата на банята, спомняйки си тоалетната в Сейнт Ленард.

— Кандис? — Вратата беше заключена. — Кандис? — Отдалечи се и ритна вратата с все сила. Тя не се оказа толкова солидна, колкото оная в женските тоалетни на Сейнт Ленард: едва не я изкара от пантите. Кандис седеше на тоалетната чиния със самобръсначка в окървавената ръка и кълцаше с нея другата. Фланелката й бе на кървави петна, по белите плочки на пода пръскаше кръв. Погледите им се срещнаха и тя закрещя думи, сливащи се в едносрични словосъчетания. Ребус изтръгна самобръсначката от ръката й, порязвайки палеца си. Дръпна я от чинията, проми оръдието на труда й и се залови да увива ръцете й с кърпи. Листът лежеше захвърлен на пода. Размаха го пред лицето й.

— Опитват се да те сплашат, това е всичко. — Сам не си вярваше. Щом като Телфорд можа да се добере до нея така светкавично бързо, след като можеше да я заплашва на собствения й език, то трябваше да признае, че той беше много по-силен, много по-умен, отколкото бе предполагал. — Всичко ще е наред — повтаряше храбро той със свито сърце. — Обещавам. Всичко ще е наред. Ще се погрижим за тебе. Ще те отведем оттук, той няма да се добере до теб повече. Обещавам. Кандис, погледни ме. Аз съм, Джон.

Но тя плачеше на глас, раздиращи ридания се къртеха от нея, изпълваха стаята, подлудяваха го с непоносимия си товар от безнадеждност и отчаяние. Сълзи се стичаха по бузите и врата й, тя неспирно клатеше глава, отричайки думите му.

Подвела се беше, повярвала бе в смели рицари на бели коне. За известно време беше допуснала да я приласкае оная стара като света, все още упорито жива човешка вяра в силата на доброто.

Сега отново бе стъпила на твърда земя: разбрала беше колко глупава и наивна е била.

Теренът изглеждаше чист.

Кандис беше в неговата кола, Ормистън ги следваше отзад. Не успяха да измислят нищо друго: трябваше бързо да избират между мигновено изпаряване и изчакване на подкрепление. Нямаше начин да изчакват: Кандис кървеше опасно. Пътуването да болницата опъна нервите им до крайност. Като капак на всичко трябваше да чакат и докато прегледат раните й и зашият някои от тях. Висяха в чакалнята за „Бърза помощ“, пиеха кафе от пластмасови чаши, задавайки си неуморно въпроси без отговор.

— Как е разбрал?

— Как е написал тая бележка?

— Защо ни предупреждава? Защо просто не я отвлече?

— Какво е написал?

Ребус се сети, че са близо до университета. Извади визитката на доктор Колхун и набра номера на офиса му. Бинго — Колхун се оказа там! Ребус му прочете бележката, диктувайки някои от думите буква по буква.

— Звучи като изброяване на адреси — замънка по телефона Колхун. — Неразбираемо е.

— Адреси ли? Споменати ли са градове?

— Не.

— Тръгваме за Фетс, ако тя дойде на себе си… има ли някаква възможност да се срещнем с вас там? Важно е.

— Всичко за вас е важно.

— Да, така е, но това е много важно. Заплашен е животът й.

Пауза.

— Е, щом като е така…

— Ще ви изпратя кола.

След около час тя се съвзе достатъчно, за да си позволят да напуснат болницата.

— Прорезите не са много дълбоки — обясни докторът. — Не са опасни за живота й.

— Целта им е била друга. — Ребус се обърна към Ормистън. — Направи го, защото знае, че се връща в ада на Телфорд. Сигурна е, не, убедена е, че за нея няма друг път.

Кандис имаше вид на човек с напълно източена кръв. Скулите й бяха изпъкнали, очите хлътнали и някак по-тъмни — лице на жив мъртвец. Ребус безуспешно се опита да си спомни усмивката й. Съмняваше се дали ще я види скоро отново. Тя стоеше пред тях, скръстила превързани ръце отпред като някакъв вид защитна бариера, и упорито отказваше да срещне погледа му. Познато поведение: Ребус го бе наблюдавал многократно в килиите и стаите за разпити на заподозрени. Поведение на хора, за които светът внезапно се беше превърнал в клопка без изход.

Клейвърхаус и Колхун ги чакаха във Фетс. Ребус им подаде злополучното писмо и снимката.

— Прав бях, инспекторе — заяви Колхун. — Само адреси.

— Попитай я за значението им — настоя Клейвърхаус. Бяха в същата стая. Кандис вече бе седнала на мястото си, все още със скръстени ръце, почти скрити зад кремави превръзки и розов лейкопласт. Колхун преведе въпроса, но тя се държеше така, сякаш той беше празно пространство. Взираше в се стената отпред, без да мига, люлеейки леко тяло напред-назад.