Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Джунипър Грийн! — възкликна тя радостно, посочвайки табелата: радваше се, че можеше да му покаже нещо. Ребус се опита да се усмихне. Около града имаше множество игрища за голф. Нямаше да може да я отведе до всяко едно от тях дори за седмица, да не говорим за час. Спря за няколко минути до някакво поле. Кандис излезе от колата, той я последва и запали цигара. До пътя имаше две колони, но без порта помежду или следа от пътека зад тях. Вероятно някога е имало и пътека, и къща на края й. На върха на една от колоните имаше грубо изработена фигура, далечно напомняне за бик. Кандис посочи земята зад другата колона: там се търкаляше друг къс камък, обработен с длето, наполовина покрит от бурени и кощрава.

— Изглежда като змия — заговори Ребус. — Може би дракон. — Погледна я. — Това е имало някакво значение за някого. — Тя го гледаше с празен поглед. Той видя отново чертите на Сами, напомни си, че желае да й помогне. На път беше да го забрави, изкушен от възможността момичето да им помогне да стигнат до Телфорд.

Върнаха се в колата и той я отклони към Ливингстън, възнамерявайки да се отправи после към Рато, а оттам да се върне в града. Забеляза, че Кандис се обръща да погледне нещо от задния прозорец.

— Какво? Какво гледаш?

Заля го с поток от думи, изречени с несигурен тон. Ребус обърна колата и я върна бавно обратно по пътя, който току-що бяха преминали. Отби и спря. От другата страна на пътя имаше ниска каменна стена, зад която се простираше характерното леко хълмисто игрище за голф.

— Това ли е то? — Тя промълви няколко думи. Ребус посочи игрището. — Тук? Да?

Тя се обърна към него и каза нещо, което прозвуча като извинение.

— Всичко е наред — успокои я той. — Нека все пак го погледнем отблизо.

Насочи колата към широко разтворената огромна двойна врата от ковано желязо. Отстрани имаше табелка: „ПОЙНТИГАМ — ГОЛФ И КЪНТРИ КЛУБ“. Под този надпис имаше още един: „Сервираме обяд и напитки по избор, всички гости са добре дошли“. Когато минаваше през портите, Кандис пак започна да кима ентусиазирано, а когато пред тях се появи огромна къща с характерната архитектура на осемнайсети век, тя почти подскочи на мястото си, пляскайки възбудено с ръце по бедрата си.

— Ясно — усмихна се облекчено Ребус.

Паркира пред главния вход, вмъквайки се с мъка между „Волво комби“ и ниско легнала „Тойота“. На игрището трима души довършваха поредния си рунд. След последния успешен удар ръцете им едновременно извадиха портфейли и определен брой банкноти смениха собствениците си.

Ребус знаеше твърдо две неща за голфа: първо, за някои хора тази игра бе нещо като религия и, второ, много хора обичаха да се обзалагат. Предмет на обзалаганията можеше да е крайният резултат, всяка дупка — дори всеки удар, стига да бе възможно.

Японците не бяха ли страстни комарджии?

Хвана Кандис за ръка и двамата тръгнаха към главната сграда. Откъм бара се носеше приятна мелодия — соло на пиано. Дъбова ламперия, огромни портрети на надути непознати. Няколко стари дървени стикове за голф, поставени зад стъклена витрина. Ребус се отправи към рецепцията, там обясни кой е и какво иска. Администраторката се обади по телефона, после ги поведе към офиса на главния изпълнителен директор.

Посрещна ги Хю Малахайд, плешив, слаб човек, преполовил явно петото си десетилетие. Лекото му заекване се усили след първия въпрос на Ребус. Повтори го, създавайки впечатление, че гледа да спечели време.

— Дали сме имали японски гости напоследък? Да, имаме някои редовни играчи.

— Говоря за трима души, обядвали тук преди две или три седмици. Придружени са били от трима или четирима шотландци. Вероятно са дошли с „Рейндж Роувър“. Масата им е била резервирана от името на Телфорд.

— Телфорд ли?

— Томас Телфорд.

— А, да… — Малахайд определено беше притеснен.

— Познавате ли господин Телфорд?

— До известна степен.

Ребус се наклони едва забележимо напред.

— Продължавайте.

— М-м-м, той е… Вижте, има сериозна причина за моята сдържаност. Не искаме това да се разчуе.

— Разбирам ви.

— Господин Телфорд действа като посредник.

— Посредник ли?

— В договарянето.

Ребус загря най-сетне за какво става въпрос.

— Японците искат да купят „Пойнтигам“, така ли?

— Инспекторе, аз съм само управител. Отговарям за ежедневния бизнес тук.

— Вие сте главен изпълнителен директор.

— Но без личен дял в клуба. Отначало истинските собственици не искаха да продават. Но получиха изключително добро предложение. Освен това потенциалните купувачи, би могло да се каже, че са много настоятелни.