Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Попитайте я отново — настоя Клейвърхаус. Но Ребус се намеси, преди Колхун да отвори уста.

— Попитайте я дали на тези адреси живеят хора, близки, хора от значение за нея.

Когато Колхун зададе въпроса, тялото й се заклати по-силно и очите й пак се напълниха със сълзи.

— Майка и баща? Братя и сестри?

Колхун преведе. Кандис се опитваше да спре треперенето на устните си.

— Може би е оставила дете там…

Колхун преведе въпроса, Кандис скочи от стола, замята се като смъртно ранено животно и тясното помещение закънтя от писъците й. Ормистън се опита да я хване, но тя го ритна. Когато се поуспокои, отпусна се в един от ъглите на стаята, свита на кълбо, закрила с ръце глава. В напрегнатата тишина се изляха уморено няколко думи.

— Тя няма да каже нищо повече — превеждаше Колхун. — Глупава е била да ви повярва. Сега иска да си тръгне. Не може да ви помогне с нищо.

Ребус и Клейвърхаус се спогледаха.

— Не можем да я задържим, Джон, щом като иска да си тръгне. Достатъчно непочтено беше да я държим толкова време без адвокат. След като иска да си отива. — Той сви рамене.

— Ти добре ли си? — засъска Ребус. — Тя е изплашена до смърт и има защо. И сега, когато измъкна от нея каквото можа, смяташ да я поднесеш на Телфорд на тепсия, така ли?

— Виж какво, не става въпрос за…

— Той ще я убие и ти го знаеш.

— Ако смята да я убива, то считай я за труп. — Клейвърхаус замълча за миг. — Телфорд не е глупак. Знае, че е достатъчно да я наплаши. Познава я отлично. И аз не се чувствам добре, но имаме ли други възможности?

— Задръж я само за няколко дни поне, после ще видим дали няма да можем да.

— Какво да можем? Искаш да я предадеш на отдела за нелегални имигранти, така ли?

— Ето ти една идея, възможен изход. Изкарай я оттук, по дяволите!

Клейвърхаус обмисля известно време проблема, после се обърна към Колхун.

— Попитай я иска ли да се върне в Сараево.

Колхун послушно зададе въпроса. Тя отговори с глас, задавен от сълзи.

— Каза, че ако се върне в Сараево, тук ще избият всички.

Стаята пак затаи напрегнато дъх. Всички мълчаха, всички я гледаха. Четирима мъже, мъже с работа, със семейства, мъже със собствен личен живот. Сигурното ежедневие рядко им бе предлагало повод да разберат колко са добре и да се запитат с какво са заслужили спокойните си дни и нощи. В този момент те едновременно осъзнаха колко са безпомощни.

— Кажете й — Клейвърхаус говореше с тих, примирен глас, — че е свободна да си тръгне оттук по всяко време, ако наистина го иска. Ако остане, ще направим всичко възможно да й помогнем.

Колхун запя песента си, тя го изслуша и когато свърши, изправи се на крака и ги изгледа. После избърса нос в превръзките, отметна коса назад и тръгна към вратата.

— Не си отивай, Кандис — обади се Ребус.

— Добре — отвърна тя, погледна го, отвори вратата и излезе. Ребус впи пръсти в ръката на Клейвърхаус.

— Трябва да извикаме Телфорд и да го предупредим да не смее да я докосне и с пръст!

— Смяташ, че има нужда от нашето предупреждение, така ли?

— Изглежда, ти не си добре. Да не си въобразяваш, че ще ни послуша? — намеси се и Ормистън.

— Не мога да повярвам! Той почти я подлуди от ужас и в резултат ние я оставяме да му влезе пак в ръцете! Не мога, не, наистина не мога да го проумея!

— Би могла да отиде във Файф — обади се Колхун. В отсъствието на Кандис той като че ли бе възстановил част от самочувствието си.

— Вече е малко късно, нали? — обади се Ормистън.

— Този път ни победи, това е всичко — призна Клейвърхаус, обръщайки се към Ребус. — Но ще му го върнем тъпкано, бъди сигурен. — Успя да се усмихне безрадостно. — Не смятай, че се отказваме, Джон. Това не е в стила ни. Все още сме в началото, приятелю. Само в началото.

Кандис го чакаше на паркинга до очукания му „Сааб“.

— Добре? — запита тя.

— Добре — съгласи се той с усмивка на облекчение, докато отключваше вратата. Сещаше се само за едно място, където би могъл да я отведе. Докато пресичаха „Медоус“, тя кимаше, явно разпознавайки обрамчените с дървета игрища.

— Била си тук и преди, така ли?

Тя посочи нагоре с пръсти, свити във формата на бинокъл.

— С Телфорд ли?

— Телфорд — повтори тя. С жестове му даде да разбере, че иска да напише нещо, и той й подаде бележник и химикалка. Тя нарисува плюшено мече.

— Идвала си тук с колата на Телфорд? — преведе рисунката й Ребус. — И той е наблюдавал с бинокъл един от апартаментите там горе? — Посочи апартамента си.