Иън Ранкин - Врагът на моя враг

Ребус изпи кафето си и ги остави на музиката им и книжките с картинки. На път за вкъщи се отби в „Окс“ и си поръча кафе еспресо. Петдесет пенса. Доста добра сделка, като се замисли човек. Петдесет пенса за какво, половин халба бира? Фунт за цяла халба? Евтиния дори при двойна цена. Едно цяло и седем пъти повече ще ти даде цената на едно уиски, горе-долу.

Не че това имаше или бе имало някога някакво значение за Ребус — Последния мохикан. Никога не му беше хрумвало да разглежда парите като алфата и омегата на човешкия живот или като идол, пред чиито окървавени нозе следва да удря чело по двайсет и четири часа на денонощие.

Бедният Ребус. Настъпващият нов световен ред не предвиждаше жизнено пространство за неговия бързо отмиращ вид.

В помещението отзад бе приятно тихо, чуваше се само скрибуцането на писалка по лист хартия: на масата до камината пишеше нещо един от редовните посетители на бара, някакъв журналист. Напомни му за Нед Фарлоу, който сигурно ще поиска да научи всичко за Кандис. Само Сами можеше да го държи на разстояние от нея. Ребус се обади по мобифона на Колхун.

— Извинявайте, че пак ви безпокоя.

— Какво има сега? — Кълбовидното човече явно не го харесваше, меко казано.

— Ония бежанци, за които споменахте… Има ли все още шанс да говорите с тях?

— Ъ-ъ-ъ… — Колхун се изкашля излишно. — Предполагам, да, разбира се. Това означава ли, че…

— Кандис е в безопасност.

— Нямам номера им тук… — В гласа му пак заскърца несигурност и объркване. — Може ли да се обадя от къщи?

— Телефонирайте ми след разговора с тях. И благодаря.

Изключи мобифона, довърши кафето си и позвъни на Сайобан Кларк вкъщи.

— Имам нужда от услуга — обяви той веднага, чувствайки се като повредена грамофонна плоча, застъргала все на едно и също място.

— Каква е степента на неприятностите, в които смяташ да ме вкараш?

— Почти никаква.

— Ще получа ли това уверение в писмен вид?

— Я стига! Не съм чак толкова тъп! — Ребус се усмихваше. Тая Сайобан! — Искам да прегледам досието на Телфорд.

— Защо не се обърнеш към Клейвърхаус?

— Защото предпочитам да се обърна към теб.

— Папките „Телфорд“ са цял куп. Искаш ли фотокопия?

— Каквото и да било, ще е добре дошло.

— Ще се опитам да направя нещо. — На бар-плота внезапно повишиха гласове. — Не си в „Окс“, надявам се?

— Напротив, съм.

— И се наливаш, нали?

— Само с кафе.

Тя се изсмя невярващо и му препоръча да се грижи за себе си. Ребус изключи мобифона и се вторачи в чашата с кафе.

Проклетнички като Сайобан Кларк могат да впиянчат всеки жив човек наоколо!

Звънецът забръмча сърдито в седем часа сутринта, съобщавайки за нетърпелив посетител пред външната врата. Стана с мъка от леглото, довлече се с олюляване до вътрешния телефон и набра сили да зареве по него:

— Кой си ти, дяволите да те вземат?

— Момчето с кифличките. — Груб английски глас.

— Какво?

— Хайде, глупчо, събуди се. Май напоследък паметта ти не е във форма, а?

В замъглената от съня глава на Ребус бавно изплува едно име.

— Абърнети, ти ли си, идиот такъв?

— Отваряй, долу е адски студ!

Ребус натисна копчето и се върна в спалнята да се облече. Усещаше мозъка си вцепенен. Абърнети беше инспектор от Специалния отдел в Лондон. За последен път беше в Единбург по следите на някакви терористи. Ребус напразно се опитваше да отгатне какво търси пак тук.

Звънецът на вратата се обади нетърпеливо, Ребус натика ризата в панталоните си и се върна в коридора. Абърнети наистина носеше пластмасова торбичка с кроасани. Същият си беше: същите износени дънки и черно кожено яке, същата ниско подстригана кестенява коса, щръкнала нагоре с помощта на гел. Лице с тежки черти и белези от шарка, странни, някак отблъскващи светлосини очи.

— Как си, драги? — Абърнети тупна Ребус по рамото, мина покрай него и се отправи към кухнята. — Хайде, слагай чайника. — Държеше се така, като че ли го вършеха всеки ден от седмицата. Сякаш не ги разделяха повече от шестстотин километра!

— Абърнети, за какъв дявол си тук?

— За да те нахраня, разбира се. Както виждаш, нищо ново под купола небесен: ние, англичаните, го правим за вас от векове. Масло?

— Виж в кутията за масло.

— Чинии?

Ребус посочи бюфета.

— Обзалагам се, че пиеш еспресо, прав ли съм?

— Абърнети…

— Хайде да караме подред: първо хапването, после приказките.

— Чайникът завира по-бързо, ако включиш щепсела в контакта.